Валентина Йотова – Събаряне на дивия пчелин

Започваме днешните публикации в рубриката „Нова асоциална класика“ с красивите стихове на автор, появяващ се за пръв път на страниците на нашето електронно издание. Валентина Йотова е родена през 1963 г. в София. Инженер по образование, графичен дизайнер по професия. Автор е на три стихосбирки – „Икона” (1992), „Животопис на светулките” (2012), „Разпятие за щъркели“. Има публикации в периодичния печат. Лауреат е на награди в различни конкурси – „Любовта е пиянство или пиянство от любов” – Силистра (2011, 2015), „Кулски поетичен панаир” (2012, 2014), „Елате ни вижте” – Георги Дамяново (2012, 2013), „Паметта на водата” – Бяла (2012), „Пролет моя” – София (2014, 2016), „Мелнишки вечери на поезията” (2013), „Ерато” – в. Уикенд (2014), „Доброглед” – Димово (2013), „Искри над Бяла” (2014, 2016), „Николай Лилиев” – Стара Загора, (2014), „Белоцветните вишни” – Казанлък, (2014) и други.

 

ИЗ МОИТЕ ПАМУКОВИ ПОЛЯ

В памуковите мои ниви пусто е –
из тях, навярно, ангели са легнали,
почиват си, а вятърът се гуши
в крилете им, додето дойде светлото.

И тръгва подранилият берач! –
ще ги разбуди с писъци и охкане.
Но вред е тишина сега – един кълвач
откъм гората стреля краткогрохотно.

Памукът, зрял под цели три луни,
по-мек и от дъха на еднодневка,
не носи спомен – и не ме вини! –
за повика – безропотен – в сърцето ми.

С изпръхнали от задуха каверни
набъбва той – до облак над стърнище!
И зърнестия земен епидермис
в белотата си разпукана разнищва.

Окръгля се във поглед на момче
след шумнал крайчец на пола момичешка,
а пилнатите семенца усещат, че
сушата невинно го пречиства.

Така се ражда моят бял памук –
самотно – в глуха и безводна нива.
Вървя през нея, стиснала в юмрук,
безкрайната си радост, че съм жива!

 

РЪКОПИС, ИЗГУБЕН В ЕСЕНТА

Септември гази в тъмното дере
и пише в жълто първите си ноти.
Дрънчат в кутийчици – като с дайре! –
зрънца, прикътали в съсъд живота.

Нехаят семенцата за студа,
за ветровете с хищните им нокти.
Земята ложе им е – засега! –
уютна като женска гръд – и топла.

Нощта ще бъде дълга – до април.
Те ще сънуват взрив от пеперуди
да дирижира утринния бриз,
с надеждата, че пак ще се събудят.

Земята дълго се превръща в гроб.
Но тя сама съвсем не подозира,
че пътят към смъртта е кратък скок
във рибешкия ирис на всемира.

Въртоп от кръгове сълзи след тях,
очакването бавно го изглажда.
Но в склерата кълни – без дъх и страх!
животът – най-присъщата ни жажда.

 

ПРОЛЕТНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Разбудена след пролетния дъжд,
гората е готова да зачене.
Отекват в здрача стъпките на мъж
и раменете му за прошка стенат.

Зелената й роба от озон
ще го наметне или приласкае.
И липов чай, и мирис на сено
от пазвите й дълго ще ухаят.

А мракът – морен, и подвил нозе,
на любовта им ще се наслаждава,
тъй както припка мартенско козле
след майка си във тучната морава.

И после бръмбари, пиянски хор
жужащ, загубил вярната посока,
във шумата под някой тъмен бор
предсънно в тишината ще се хока.

Такава е гората пролетес
и гложди като червей дробовете,
навярно сбъркал точния адрес.
Ала – да спи! –
сега я оставете.

 

НЕБЕСЕН ТАЙНОПИС

Понеже в пролетния ден
жужат замаяни пчелици,
и с тънка ризица от лен
небето е приют за птици,
и тъмнооките върби
танцуват в белите си роби,
и – морен, залезът кърви,
и с нокътя в душите рови,
и иде – топла, вечерта –
с любовната си щедра ласка,
а мракът пътните врата
със рой светулки е надраскал,
и месецът като кълбо
над покривите се търкулва,
а утрешното зарево
окото му почти забулва,
поетът в кратък послеслов
за кръговратите небрежни
написа – Всичко е любов,
и да обичаш – неизбежно!

 

СЪБАРЯНЕ НА ДИВИЯ ПЧЕЛИН

В градинката под храстите жасмин –
напролет който с цветове ни радва,
незнайно как съзидаха пчелин
златистокрили бродници из ада.

Огромен – като черен чуден плод,
невидим за очите любопитни,
кипеше той от сладост и живот
и пълнеше прекрасните си пити.

С прозрачен кехлибарен топъл цвят
сълзеше бистрата му медовина
и ронеше брътвеж над този свят –
като жужаща жива окарина.

Но залезът с предателска искра,
веднъж припламна в пулпата му топла
и някой грозда му ръждив съзря,
и вдигна целия квартал в тревога.

Реши се мигом дивият пчелин
да бъда сринат – точно, безопасно!
И багер върху храстите с жасмин
заудря с тежката метална лапа.

Жила наточил за безславна смърт,
на смърт геройска полетя роякът.
И тупкаха един след друг в пръстта
крила и жило – капка подир капка!

Медът изтече, смеси се с прахта,
без жал паважът го изгълта – лаком!
Гробовна тишина навред слетя.
И никой бродниците не оплака.

О, ти, човеко – лицемерен гном,
готов да смачкаш всичко непонятно,
защо потъпка восъчният дом,
където Бог си сбираше душата?

 

ТРАНЗИТНА СПИРКА

Потъва селото във здрача.
И пак самотно ще осъмне.
Не пеят брадви на секачи.
И никой троскота не жъне.

Мливарят лунен отминава
над къщиците – без да спира,
разпръснал сребърната плява
из друмищата на Всемира.

Щурците – сенки на ковачи,
със пранги спъват тишината.
… но няма време да се плаче –
нощта и без сълза помята.

Че иде изгревът – бакърен,
и жаба слънцето надува.
В селцето Господ се е върнал –
макар и тежко боледувал.

Оцъклени – в дъжда немеят
под паяжините стъклата.
Дали зад тях души живеят –
между небето и земята?

 

ПТИЦИ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ

Понякога сънувам, че съм птица
и ме прегръща теменужен здрач.
А приливите звездни на щурците
пресича подранилият косач.

На хоризонта с тънък златен косъм
обточва се небесният илик
край слънцето – пламтяща капка восък.
Не ме будете, моля, в този миг!

Когато въздухът е с вкус на вишня,
разпукана от сладост, и тръпчив
и суетата е така излишна,
и знаеш, че си още много жив.

Щастлива съм единствено тогава –
ръцете ми загребват синева,
когато съм фотон, сълза и вятър,
наченат стих в безмерна тишина.

Летели сме – навярно в друго време,
и Бог е бил наивен пилигрим –
далеч преди да сме били родени
и безвъзвратно да се приземим.

Дали сме пеперуди във хербарий,
крилете ни забодоха ли с трън?
Повярвайте ми – има още ангели.
Летете, хора, даже и на сън!

 

СЕЛОТО НА СЛЕПИТЕ СТАРЦИ

По хълма Бог се спусна с колело.
Прискърцваха ръждясалите спици.
И надвечер поспря в селце едно,
непрелетяно – даже и от птица.

А къщиците с хлътнали врати –
като слепци, приседнали на припек,
приветстваха – беззъби и добри,
излъгалия се да мине скитник.

Тук ехото за първи път дочу
Всевишният как влиза през джамлъка,
как пие дъжд от гнилия олук
или с теслата в плевнята си щъка.

А старците – по-бели от варта,
отдавна лизнала с език стените –
как тропат върху пустия мегдан
хорото си унило – и го викат.

Ведрата си как хвърлят към нощта,
от звездната водица да си гребнат,
и кладенец – обърнат към смъртта –
присмива се коварно – и ги дебне.

Държат се с разтреперана ръка,
потънали в мрачища пепеливи,
защото Бог ще спи до сутринта.
И молеха се да не си отива.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments