Марио Стоев-Анхело – Разпънати

Представяме ви най-новите стихове на един от най-добрите поети в асоциалното литературно движение на България – Марио Стоев-Анхело – радикално концентрирани в себе си като ядрен взрив от емоции, след които няма да оцелее нищо, освен сърцето, което единствено ще продължи отвъд. Ужасно е това завръщане, но е любов.

 

*
пейка на спирка
чакам 85
вали дъжд
нямам чадър
мръкнало е
светят мокри фарове
светват прозорците
нося те за вкъщи
с мокрите си обувки
и яке
всеки път
по същият път
и с познатите стъпки
даже когато вали сняг
ужасно е
това завръщане

 

*
най-злото нещо е
любовта
тя единствена
стои на вратата
на която пише
смърт
и я отваря

 

разпънати
на рогата си
нашите кръстове

 

топи се снега
грозни мартеници висят
по клоните на дърветата
калта вече се вижда
като същата и преди
надежда.

 

и нарцисите прецъфтяват
някой ден

 

боси крака
въжета в тъмното
обречени
въжета от мостове
изрязани
вече

 

очи
на яйца

 

толкова бяла страница
като рана на дърво
и кръвта й е бяла
и кръвта му е бяла
не мълви
само тихо кърви
в бяло

 

минзухарът в книгата
дето го сложих за хербарий
беше залепнал
точно на пряката реч
едва я отлепих

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments