Представяме ви най-новите стихове на един от най-добрите поети в асоциалното литературно движение на България – Марио Стоев-Анхело – радикално концентрирани в себе си като ядрен взрив от емоции, след които няма да оцелее нищо, освен сърцето, което единствено ще продължи отвъд. Ужасно е това завръщане, но е любов.
*
пейка на спирка
чакам 85
вали дъжд
нямам чадър
мръкнало е
светят мокри фарове
светват прозорците
нося те за вкъщи
с мокрите си обувки
и яке
всеки път
по същият път
и с познатите стъпки
даже когато вали сняг
ужасно е
това завръщане
*
най-злото нещо е
любовта
тя единствена
стои на вратата
на която пише
смърт
и я отваря
разпънати
на рогата си
нашите кръстове
топи се снега
грозни мартеници висят
по клоните на дърветата
калта вече се вижда
като същата и преди
надежда.
и нарцисите прецъфтяват
някой ден
боси крака
въжета в тъмното
обречени
въжета от мостове
изрязани
вече
очи
на яйца
толкова бяла страница
като рана на дърво
и кръвта й е бяла
и кръвта му е бяла
не мълви
само тихо кърви
в бяло
минзухарът в книгата
дето го сложих за хербарий
беше залепнал
точно на пряката реч
едва я отлепих
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018
