Людмила Петрова – Антипролет

Нови стихове от Людмила Петрова – активен член и приятел на Нова асоциална поезия от родното място на Вутимски – Своге, което за нас е и родното място на българската поезия. А последната напук на всичко и на самата себе си – може да бъде красива като докоснатият от възкресната християнска надежда и метафизика свят на Людмила. Вървим нагоре, а стигаме дъното, но думите са празник, когато преоткрием техния кръст. И само тази радост, любов и тишина е поезия.

 

Майка

От тичинките на слънцето
пия бляскав прашец,
слънчева пита създавам,
за да скрия в нея спомени
и да нахраня децата си
преди да умра.

 

Мартенски Снежен Човек

Не убивайте снежния човек.
Той е дошъл
в пролетните ни делници,
за да ни напомни,
че макар и снежни,
трябва да сме човеци.
а когато се стопим
от слънцето,
да напоим новия живот.

 

Антипролет

Скопеният котарак
не гони врабци.
Врабци вече няма.
Градът цъфти
в бетонен блясък,
обгърнат в прах
и изгорели газове.
Не е метафора.
Истина е.

 

Нощна самодисекция

Чупя уличната лампа
на съня си –
пречи на
среднощния ми катарзис.
После с нокът драскам
върху пощенски плик
адреса на съвестта.
Залепвам изрезки
от ненаписани вестници.
Правя албум на
несбъднати събития.
Аз съм Дама пика.
На врата си нося медальон
със скъп камък.
В него съм скрила
утрото.

 

Експеримент

Трябва ми аларма,
която да ме буди от ежедневието,
защото движението на мисълта
е вързано с веригите на рутината.
В 7 и 30 минавам в друго измерение –
пътувам в миналото и в бъдещето.
Навсякъде срещам любов.
Не бързам.

 

Разговор

Думите са ластик,
който по детски прескачаме,
за да скрием страха си .
Те са традиция,
която спазваме формално.
Думите са празник,
когато преоткрием
техния кръст.
Вървим по думи –
стъпала.
Възвишението
на разбирателството
носи радост.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments