Айча Заралиева – Окоп

Родният ни град е небето, което е рана. Преди да падне нощта и пролетния мрак да го закрие, завършваме днешните публикации в апокалиптичния априлски брой на списание „Нова асоциална поезия“ с последните стихове на д-р Айча Заралиева, която за пореден път махна главата на публиката по време на мартенското четене на НАСП „Черна звезда“ в столичния клуб MAZE.

 

*
Родният ми град
прилича на разкъсно-контузна рана.
Спомените ми се стичат
по ръбовете към дъното.

 

*
Помъдряла посрещам тази нощ.
Усмихвам се и тръгвам.
Някъде в тъмното ме очакват
любов,
страст,
звезди,
изгреви,
истини
и може би още много лъжи.
Изтръгнат от корена е само страхът ми.

 

*
И след всички удари
Препятствия
Урагани
Наводнения
Избягали затворници
Неизпълнени обещания
Неподписани конвенции –
Цялата кървя.
Превързвам коленете
Лактите
Дланите
Събирам зъбите
Изплаквам думите
Сменям адреса
Работата
Само котаракът е същия.

 

*
Душата ми е гладна.
От толкова нощи спя сама,
Сякаш живея в погранична зона,
в окоп,
и просто чакам края
на житейското очакване
за дом, семейство, деца…

 

*
Липсваш ми.
И котаракът още те помни.
Заспива върху
последния чифт обеци,
които ми подари.

 

*
Днес следобед изгубих времето.
Избягах от себе си,
от зимата,
от миналото,
от пролетната умора.
Останаха само слънцето,
вятъра, асфалта и ти.
За да започна на чисто.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments