Пролетният дъжд на Анелия Тушкова е пречистващ и оголващ корените на истината, която всеки от нас пази в себе си. Осмелете се да я признаете.
Ива Спиридонова
*
дълбая
рия с ръце
разравям пръста
дъжд ръми
и отмива бавно
от дланите ми
следите от кръвта
а то тупти в шепите ми
свива се и се отпуска
сякаш пак е в тялото ми
гледам го
незначително е
мускул някакъв
част от моето ляво
дълбая
рия с пръсти
под плача на облаците
пръстта става кал
само след миг
ще скрие сърцето ми
от всички
и най-вече
от мен
*
стъпвам по въглени
и с ножица изрязвам
дупка в небето
от нея бог
с лула
превръща
дима в мъгла
която вдишвам
*
тунел от мисли
със стени от съмнения
сред потоци от изгорели газове
надпреварвам се с времето
върху пистата
наречена живот
*
дегустирам
на къси глътки времето
в порой от самота
отпивам го
пред огледалния си образ
сред пресушената душа
от чувства
*
чертая дъждовни капки с очи
търсейки в дланта си изчезналите
лъчи от сърцето ти
които ти скъпернически ми даде
назаем
*
не пипай
опасно за живота
не докосвай сърцето ѝ
знай то умъртвява
тя е крещящата тишина
и мълчаливия шум
полъх в гората
пясъчна буря
дъното мрачно
облака бял
алфа и омега
смъртта и живота
клавиш от пиано
и куршума в цевта
и е твоето всичко
и твоето нищо
тя е
онази погребала отдавна любовта
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018
