Атанас Петров – Свят

Атанас Петров е завършил педагогически факултет във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – гр. Велико Търново. През 1992 г. излиза от печат стихосбирката му „Памет“, а през 2017 г. и сборникът му с разкази „Катерина“. Публикувал е в алманасите „Пролет“ , „Янтра“, в-к „Бряг“, сборник „Измерения“.

 

Танц

Танцувах цяла нощ
с теб и единствено със теб.
Опиянен във стъпките на джаза
извиваше тромпета Сачмо.
Гласът му разголваше душата
и те криех зад сърцето си,
/ за да не те отмъкне тоя черен дявол /
в онази сетна гънка
определена само за любов

И те прегръщах, и попивах мириса
/ Как ухаеше косата ти /
Усещах тялото ти неприлично близо.
Прожекторът тъгуваше в зелено
и като лъч надежда гаснеше в очите ми.

Дансингът се къпеше в любов.

Танцувах,
и никой не видя, никой не разбра…
Побеснели, моите приятели
взривяваха пространството
и джазът не им беше привилегия.

Догаряше цигарата..
Сачмо и тромпетът му
ме гледаха учудено.

Ала никой не разбра.
Никой не видя.
Цяла нощ танцувах
единствено със теб в сърцето си…

 

Вода

Като гледам дъждът как се разпада на капки
и барабани по дланта ми…
Странно е…
Но ми се прииска да съм дъжд
от небето ръмящ
и даже не дъжд, а просто вода,
и да се разпадна на хиляди капки,
и не от небето, а от душа – замаян
към твоето тяло да полетя.

Да се плъзна като крадец по лицето
и тази матова кожа
да не усети,
че я целувам,
целувам я
с хиляди устни на моите капки
/ целувка открадната,
като пред заключена тежка врата /
и щастлив, озарен като слънце
поемам надолу по шията,
където нежна извивка
ме кани да спра.
И раменете свенливо се свиват
/ та, аз съм само вода…/,
като наглец ги прегръщам,
и отново политам
към трептящите оранжеви хълмове.
А там, връхчета
наедрели в почуда,
като разлято какао
ми крещят и ме искат…
И целувам тези шапчици чудни…

И настана потоп, разляха се звуци.
Светът се събори, а в душата ми музика.
Пяха, танцуваха. Пях и танцувах
с моите капки.И останал без дъх само се питах,
откъде ли се взе тази чудна симфония,
която дори и дъждът не успя, и не сътвори?

Като гледам дъжда как се спуска
и барабани по дланта ми…Странно е.
Но ми се прииска да съм просто вода –
хиляди капчици върху твоето тяло.

 

Вдъхновение

Октомври се разпадаше
във края си – на дни , на часове дори
и отброяваха листата пожълтели
сетните въздишки на дърветата.
Есента флиртуваше със лятото
и слънцето препичаше площада,
а аз вървях прегърнал самотата си,
и си говорехме за джибри и ракия.
И тогава небесата се отвориха,
и дочух звънът на абаносовите токчета,
кънтяха и изпълваха душата ми
стъпките ти в тази октомврийска жега.

Облечена със блузка бяла,
с протрити дънки в коленете
се носеше лекокрила над площада,
а звукът от абаносовите токчета
разкъсваше сърцето.

Разлютена затанцува самотата,
ревността й закипя неукротена.
И как да й обясня, че си мираж,
че си само мое вдъхновение..

И глъхнат абаносовите токчета,
подминаваш самотата ми и мене,
разтваряш се в маранята над площада –
реална и неземна.

 

Свят

Толкова странно изглежда светът
с тези нереални очертания твои.
Като във сън,
с тази тиха лудост на мисълта ми
заключена в страховете ми
за невъзможното днес
и възможното утре.

И търся стъпките ти
/знам, че са някъде там по асфалта,
димящи в маранята на горещото лято/,
в дима от цигарата попил аромата на устните ти,
всред шума на старата градска таверна
където още кънти и полепва по стените смехът ти.
И тъгува душата ми, как само тъгува,
и клоунът в мен се е превърнал в палячо,
и гримът се е стекъл в тъжна окраска.
И нищо в света не е така както изглежда.
И не е странно, че те търся в тази реалност.
Странно е ,
че те откривам
в толкова неочаквани неща:
На есента във листата примрели във жълто,
тръпнещи валс да затанцуват със вятъра.
В песента на дърветата изпращащи лятото –
като листо си от клона отбрулено.
И се затичвам, и протягам ръце да те хвана.
Дори станиолът в тревата блести като очите ти.
Едно куче в парка лети след балони.
И никога
не бях си помислял,
че мога да мисля за теб като куче.
Мъниче мое…

И колко е странен този свят,
и колко красив когато…

 

История с любима

С треперещи пръсти
ме докосна продавачката стара
и с лукавия поглед на дявол
заядливо ме пита:
– Ти си имаш любима?
и се върна с достойнството
на парижка графиня
към своите рози.
– Коя е тази любима? –
Изсвири ми вятърът,
подгонил листата
из клоните –
жълти и шарени.
И как не се усетих,
че е септември,
и защо ли пропуснах да видя
как умира лятото
вкопчено в диска на слънцето,
и слънцето му акомпанира
тъжната моя мелодия на тъгата ми –
разпалено, все още горящо,
и не искащо да умира…
Как да им кажа
на тези мои приятели –
гората, листата и вятърът,
дори и на онази
влюбена продавачка
във своите рози,
че си само едно вдъхновение,
една красива илюзия,
която да докосна не смея,
за да не се разпаднеш
като мъниста,
за да не изчезнеш като магия
и красотата на чувствата,
да не се разпилее
като онези камъчета,
които децата събират
по брега на морето..

 

Обич

Тъй кротичко прилягаш, сърце,
като камъче речно в душата ми
и цялата нежност на мойте ръце
те обгръща и гали.

И не стигат нежните думи
да съградя този храм за душата ти,
в който коленичат и се молят в сълзи
бленът, и мечтите ми.

Туптиш в резонанс със живота,
а той е толкова тих и красив,
че не смея да дишам и да говоря,
в стиха си се губя и сричам.

Тъй кротка си до мойто сърце..
Сърце до сърце, с две сърца как се живее.
Взривен е животът ми, мило дете,
безсилен съм защото обичам.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments