Стефан Гончаров – Евангелието по Матея

Завършваме днешните публикации в Светлата седмица на списание „Нова асоциална поезия“ с нови стихове от Стефан Гончаров, първата половина от които бяха представени вчера по време на литературното четене „Голгота. Поезия от хълма – Стефан Гончаров и Георги Гаврилов“ в столичния клуб Бар Дак-2 със специалното участие на виолончелиста Симеон Шиндаров.

 

възкресение

нощта преминава като вик
защото има кой да я чуе
от обратната страна на нищото
където светлината дълбае своя гроб
отвътре на отсъствието
отвесно на всяко обещание
в утроба която вечно ражда
собствената си празнина

оттам изгрява слънчевата бездна
която викът му разпна
която облаците крият
от небето в очите ни
това е единствения залез
който утрото ще види преди отново
да ослепее от радост

и от думите ни остава
само премълчаното
неговото ехо и отстъпление
дъждът който се изсипва
от разтворения му гръбнак
светкавиците в които
погледът ни оглушава

но има глас
който не забравя своето предателство
който и в тишината оставя
бледи следи и шум
защото е слуха на вятъра
белегът който целувката ни постави
върху лицето на този
който винаги пристъпва

и ако смъртта е глуха
а ръцете й – студени
то в ада
надеждата гори
защото възкресението е обещание
което се сбъдва
когато всичко
угасне

 

Евангелието по Матея

Матей 5:3*

нощта е царството на блажените
там битката в небето
винаги губи по-силния
защото в окопите на любовта
тъмнината се промъква като дете
което не знае нищо
освен как да греши
с отворени очи

* блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно

 

Матей 10:34*

телата
разкъсани от утехата
която отсъствието ти донесе
пълзят нагоре по хълма
обезобразени от мира
в който смъртта сънува живота
докато ние чакаме
да замахнеш отново

* Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч

 

Матей 13:12*

светлината краде от всяка липса
заровеното в нощта на твоята бедност
забравените съкровища
които гният там където замери смъртта
със сърцето си – камък

сега нямаш нищо
но който търси ще намери
дома на крадеца
където плачеш
в ръцете на блудния син

* защото, който има, нему ще се даде и ще му се преумножи; а който няма, и това, що има, ще му се отнеме

 

Матей 20:22*

отпиваме
но чашата продължава да прелива
устните ни изсъхват
като цветята по гроба на Лазар
защото пустинята на любовта
е в първата глътка
а с всяка следваща
бреговете заливат
беззащитната походка на вълните
по повърхността
на потъналото ни сърце

* Иисус отговори и рече: не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те Му отговарят: можем.

 

Матей 27:35*

сънища поникват в пръстта
където заровете падат
залезът се прибира в гроба си
но църквата гори
и в светлина потъва
всяко бягство
и никой не знае
колко тъмнина
трябва да проиграем
за да възкръсне нощта в ръцете
на изгубилия

* А след като Го разпнаха, разделиха дрехите Му, хвърляйки жребие; за да се изпълни реченото от пророка: „разделиха дрехите Ми помежду си и за облеклото Ми хвърлиха жребие“

 

Матей 3:8*

отдавна няма пророци
пустинята
е гласът на викащия
реката прелива
за да потопи всяко мълчание

никой не пристъпва
а на дъното огъня не угасва
само гълъби се гмуркат
в тази пропаст от присъствие

накацали по пламъците
които течението гали
преглъщат сълзи
в които вече
дори сянката ми
я е страх да се удави

* Сторете, прочее, плод достоен за покаяние

 

ева

ребрата ми горят
от огъня изскачат облаци
в цвета на кожата й
кафява бездна
влюбена във вятъра
който вечно остава
в празното пространство
което тя ражда

 

юмрукът ми е
червен светофар в утробата ти

тялото ти е пешеходна пътека
пресичам със затворени очи
но никога не оставам
да видя катастрофата

 

мила

дори нощта посяга към утехата
която тялото ти носи

цъфтиш като скала
на брега на съня ми
докато луната гори на дъното
на това море от почернели ребра

плувам по корем
в ръцете на сянката ти
и тъмнината се увива
като примка
като ореола на смъртта
около врата ми

пътеки и гори потъват
в потоци плът
защото езикът ти прелива
вечерта преди поредния полет

косата ти пуска черни корени
във всяко мое бягство
бързам на място
и времето спира

тичаш боса след мен
по петите на смъртта
и дори вятърът
не може да отрече
че си моя

 

това тяло е глад

тъмнината лежи на масата
портокали гният в ръцете й
лампата се опитва да изгасне
счупени чаши преливат
захапвам бедрото на нощта
и преглъщам
залеза

 

лицето
е съзвездие от залези
лавина от кожа
отражение
разрязано от погледа на смъртта

няма значение как изглеждаш
защото никога не приличаш
на себе си

 


градостроителство

бетонът се оголва
в небе от сол
всяка стъпка ражда
недоносени облаци
хоризонтът
ни подминава

 

*
луната се огъва
под покрива на съня
дъждът прелива
от ръждивите рани на нощта
всеки белег
е ветропоказател

чисто е

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments