Емилиян Иванов – Солено езеро ми е сърцето

В началото на Светлата седмица публикациите в пролетния десети брой на електронно списание „Нова асоциална поезия“ започват с рубриката Нова асоциална класика и най-новите стихове в нея на култовия търновски ъндърграунд активист Емилиян Иванов. Декаденс, неокласицизъм, фармация, есхатология, Contra Hegel – какво по-хубаво начало на края.

 

ТРИПТИХ ЗА
ГРАДА-ОТ-УТРЕШНИЯ-ДЕН

 

„Сънувах град от стари, стари времена.
Шумят квадриги в улици гранитни
и с дълги копия, пламтящи с светлина,
вървят мъже в одежди първобитни…”
Ем. Попдимитров

 

*
Разказват, има нейде град, отдавна основан –
той утре ще навърши хиляди години;
но днес, обаче, и все още – никога не го е
имало; не знам, дори, аз, неговото име –

просто град… – дали в пределите на
Нова Атлантида, или пък, на самия ад,
се той издига? – внушителен и царствен,
ала призрачен, невидим и безименен;

по-млад от бъдещето и по-древен
от самото време: безспир, болезнено
Градът зове ме; изглежда, че умирам…

 

*
Градът наричаше се Сàрмизегетуза
съвсем като онази, другата;* макар
по-древен – несравнимо – и по-стар,
съвременен на оня миг последен –

преди самото Сътворение…; бе
Сàрмизегетуза, първа столица на
отчуждението; дом на, още преди
боевете – ранените; бе Сàрмизегетуза

родина на копнежа; все мъртвобременна
с изгнанието и със времето…

*Колония Улпия Траяна Августа Дакика Сармизеджетуса е столицата и най-големият град в римската провинция Дакия, наречен на старата дакийска столица Сармизеджетуса

 

*
На изхода на Сàрмизегетуза – надпис е поставен –
каменна табела: „Невярно е, че винаги ще има
утре
”; и дори, е лесно доловима истина, и явна:
че „Винаги ще има вчера” – също е съмнително,

и то – пределно; защото ясно е – не просто винаги,
а всякога – че пътят към „Никога” – е път за Навсякъде

 

ПРОСТИТУТКАТА

Аз бях кротка проститутка;
и бивах крехка, аз – хетера;
изпълваше утробата ми студ,
копнеж – живот във нея да намеря…

Аз бях блудница несретна;
преливаше сърцето ми от
мъжко семе… И знаме крепно
образът ми бе, а моят род –

незнаен; беше потеклото ми –
случайно; и, напълно неизвестно –
отронена от камък мек или –
изтръгната със черен корен, вместо

родена с плач от майчина утроба –
поне да мога и сама да раждам –
веднъж, макар, със странната природа
женска, пред Бога да явя,
най-първото, необходимо, важно…

 

СМЕШНИКЪТ беше учил някога
за отровител: философия, алхимия,
фармация; берял си билки всяко лято,
разравял земята – за ален реалгар,

и капчици живак – миниатюрни знаци
на смъртта – събирал той като пчела;
навлязъл толкова дълбоко в занаята,
че станал истински – във него цар –

със всичко запознат; и неуморно
заработил, после – като клоун… –
изглежда, че защото няма по-добра
отрова от смеха [със плитката надежда].

 

ЗЪБОЛЕКАРЯТ

Зъболекарят намира, че на повечето хора
им мирише във душата; и не на райски газ,
ни друг вид благодатен вятър, неумòрен
и топъл, в устрема на мъдра[та си] страст;

Не – лъхат мнозинството, като цяло, по-скоро
гангренозно, някак – на блато; сепсис им вещае,
аромата, вяло страдание; сладникава, гниеща горест.

 

*
…ала солено езеро сърцето ми е;
по нещо прилича на Мъртво море:
от него ще излезеш побелял –
като от проказа Нееманова –

с полепнали по тялото кристали
от сол – горчива, нова, непозната;
като пареща, бледа, отровна позлата.

 

*
На дълго странстване поех – натам,
където спътник няма друг, освен
единствения – Декстрометорфан,
от силата, на който съм пленен, обхванат…

Аз тежък път захванах, дето всеки миг
и много пъти през сърцето ми минава –
втурнато подир, да гони и настига,
самата ми душа, разпалена за мир…,

… за светлина и хаос – ненаситна;
и пред лика на тоя път безкраен, когато
се явих – чертите му със свян да пипна;
докосна ме и той – да ме познае –

пропит със Декстрометорфан –
и викна ехото, от нейде надалеч: „Това е!..”

 

ПРОДАВАЧЪТ ОТ ЖЕЛЕЗАРИЯТА

…на опаковката бетон-контакт, от 20 килограма,
има гъз изобразен – огромен, женски, импозантен;
продавачът гледа с мисъл и с разбиране натам
и сеща се отново, и все за Критиката Кантова:

завръщат го, напомят двете му изящни полушария
със своята симетрия финална и напълно съвършена,
за четирите дълбоки антиномии – проблема – стария,
за космологическите теми с трансцедентално съдържание,

с метафизически значения…, но няма и няма,
все няма решение, ни аподиктично утешение…

 

*
… един човек стаява своя взор раним –
в печален поглед – гóрък химн –
към лунния светлик; отправя го
по тъмната река и в нея вниква –
от детски сълзи, тя е придошла, и стеле дим

над калните води… Поглежда нейде
във страни, към скромната одежда на
самотен кръст, като на славей; над
тихото му „Тук почива…”, ум зарейва…

… а сетне втурва поглед, мисъл към
една обител свята, изправена над
дивата река, край гаснещия град;
и вижда: сякаш в странен сън,

се спуска тя надолу, към реката;
поема да плава, далеч по водите;
тъй, както някога отплували нататък,
надалече, корабите на глупците…

 

*

(Contra Hegel)

… изглежда, пò съм зле, и от дýха абсолютен:
начало – резултат – завърнало се в себе си:
монада, сведена до нула; съвършено срутен,
небляскав финал; и надянал, като пореден син –

на някого от по-големите – износената риза; в нея
съм се сврял – удобна, усмирителна и снежнобяла;
малко вехта – тя е; ала не две, а хиляди да имаш
като нея – недей да, и другиму даваш…

 

СОНЕТ ЗА БАЩА МИ

… Един човек сред своя виноград
се носи и блясъка на острието си
отправя в Небесата; а зад
него, оживели, лозниците
проплакват и проливат аромат
на жизнен сок и стоплена земя…

… Един човек върви в лозята
с резки крачки – като стъпките
в любимото „Хоро-стакато”;
медният сулфат разпръсква,
тръпнат корени и пръчки
рязани; говорят плевели – посечени –
последните си речи…; а в мен, в гръдта,
расте, старее като злато, неговата отческа тъга…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments