Надежда Тошкова – Езерото на забравата

Омагьосаният кръг на сезоните е вечността на възраждащата се и недостигана любов, а екзистенциалните кризи и поетичната лудост понякога са единственият начин да бъдеш отвъд езерото на забравата. На Възкресение Христово пролетният брой 10 на списание „Нова асоциална поезия“ продължава с най-новите стихове на Надежда Тошкова.

Ива Спиридонова

 

*
В залеза
на живота,
търсейки теб,
не спирам
да хвърлям
камъни
в езерото
на забравата.

То ми отвръща
със затворени
лилии
от спомени.
За да разцъфнат,
е нужен изгрев.

Но слънцето ми
си отиде,
заедно
с времето.

 

Криза
(на идентичността)

Когато изядеш
граховото зърно,
забравила
за короната.

 

Сезонна любов

Зимата
подарява на пролетта
цъфнал скреж
по прозорците
А тя ревнува
от годината,
че ги разделя
всеки път,
когато се срещнат.

 

*
Няма лице,
нито видимо отражение –
само спомени
с олющена мазилка,
върху които
не позволява прах да падне.
Вирус върху лабораторно стъкло,
който се разраства,
веднъж уловил вината ти
със стръвта на вниманието.
Живее чрез теб.
Пулсира в кръвта ти.

Страхът е винаги анонимен,
но твой син.

 

*
опитват се
да опишат с думи
онова, което
няма нужда
от тях

не са ли луди
поетите?

 

Обади се

Неспокойствието ми не може да отстъпи пред смирението. Крачи в тъмното по крайморските алеи, избягвайки светлия сноп на уличните лампи. Свеж въздух и дим от цигара на минувач. За миг притихва, забавя крачка и разширява ноздри. Не разпознава твоя аромат и продължава. Вятърът подритва стари вестници, пълни с ненужни никому обяви за запознанства. Самотните сърца се залепват за обувките. Колко досадно! Изненадващо, един номер позвънява и страницата отлита към щастието. Не е моето. Нито твоето. Но някой се среща с надеждата.
Обади се.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments