Чакаме чудото (стихове на Ленард Коен, Ник Кейв, Уейн Хъси, авторски превод от английски – Петър Канев)

Завършваме публикациите на Великден в списание „Нова асоциална поезия“ с авторските преводи на д-р Петър Канев на Ленард Коен, Ник Кейв и Уейн Хъси. Единственият начин да кажем сбогом е да чакаме чудото и да се съберем отвъд в божия хотел.

 

Уейн Хъси (Дъ Мишън)

Раят (ще изгрее като луната)

Хей сестро, Лунен камък,
яхни змията с мен.
Язди я дълго, язди я високо
Язди целия път с мен.

Хей сестро, Лунен танц,
очаровай змията с мен,
възхити я за дълго,
възхити я дълбоко.
Очаровай люспестия гръб
за мен.

И раят ще дойде тази нощ
в уюта на твоите ръце
с богатствата на правдата.
Раят ще изгрее толкоз ярко,
оставяйки пустинни воали
в среброто на лунната
светлина.
Раят ще изгрее като месеца
в нощта.

Хей сестро, лунно дете,
вълк вие към луната,
вие дълго, вие страшно,
вие към твоята сестра
Луна.
Хей сестро, лунно дете,
задръж ме, додето се превърна
в теб.
Прегръщай ме дълго,
прегръщай ме силно,
прегръщай ме додето
сенките избледнеят…

И раят ще дойде тази нощ
в уюта на твоите ръце
с богатствата на правдата.
Раят ще изгрее толкоз ярко,
оставяйки пустинни воали
в среброто на лунната
светлина.
Раят ще изгрее като месеца
в нощта.

Хей, сестро, Лунна светлина,
приюти ме в сладките си устни.
Целувай ме дълго, целувай ме в шемет,
целувай ме додето
изкапе моят мед.
Хей сестро, полумесец,
любовта залязва
с изгряващото слънце.
Люби ме дълго, люби ме страшно
нека туй остане вечното
в самотния ти кръг…

 

Никога отново

Никога няма да е както днес
Никога преди не е било както днес.

Беше около изгрев и ти пропълзя
навън от вратата.
Остави ме дрипав и изхабен,
но със силата да искам
още и още.

Нека повторим това пак
Нека го повторим пак
Нека повторим това
някой ден.

А помниш ли Париж в дъжда,
сякаш беше Коледа,
но това е мимолетно –
диви котки ръмжат сред гробовете
и тлее неон на кръста,
и надписи „Исус спасява“
в рекламни огньове
и тълпи сред улиците,
дрипави деца в краката ни,
а ние пропълзяваме в стаята
с въртящи се наоколо глави
и в мрак сме,
без да смеем да отроним звук
и тъгата, като шепот нежна,
в сърцата ни се вкаменява,
застава между нас и ни разделя
и спомняш ли си болката от тишината,
която ни изпепелява?
Изгарящото разкаяние…

Нека не се връщаме към това
Нека не връщаме това сега
и никога отново.

 

Ленард Коен

Сбогом Мириан

Излез на прозореца, мила моя,
обичам да разчитам твойта длан,
изглежда мисля се за циганин,
който чака вкъщи да го отведеш…

Но вече сбогом, Мириан, време е да почнем
да се смеем и да плачем
и да плачем и да се смеем
на всичко туй отново и отново…

Обичам да живея с теб, ти знаеш,
но с теб забравям твърде много:
забравих да се моля за ангелите
и ангелите забравиха да се молят за нас…

Така че, сбогом, Мириан, време е да почнем
да се смеем и да плачем
и да плачем и да се смеем
на всичко туй отново и отново…

Срещнах те, а бяхме още млади,
сред цъфтящ сред люляк парк,
ти бе ме сграбчила като разпятие
когато лазехме на колене в тъмата…

Но сбогом, Мириан, време е да почнем
да се смеем и да плачем
и да плачем и да се смеем
на всичко туй отново и отново…

Писмата ти шептят, че си до мен сега,
но защо тогава чувствам, че съм сам,
вися увиснал на ръба,
изящната ти паяжина
сковава всеки глезен…

Така че сбогом, Мириан, време е да почнем
да се смеем и да плачем
и да плачем и да се смеем
на всичко туй отново и отново…

Изгарям за скришната ти любов,
а съм студен като ново бръснарско ножче,
напусна заради любопитството ми,
аз никога не съм ти обещавал смелост…

Така че сбогом, Мириан, време е да почнем
да се смеем и да плачем
и да плачем и да се смеем
на всичко туй отново и отново…

Знам, ти си действително един такъв прекрасен човек…
Разбрах, че си далеч, отново с ново име.
А знаеш ли, аз изкачих целия планински склон,
за да измия клепки във дъжда…

Сбогом, Мириан, време е да почнем
да се смеем и да плачем
и да плачем и да се смеем
на всичко туй отново и отново…

 

Това не е начинът да кажеш сбогом

Обичах те в утринта,
целувките ни – дълбоки и топли,
косата ти върху възглавницата –
като хлъзгава златна буря.
И други са обичали преди нас,
знам че не сме нещо ново,
в града и в гората
смехът им ехтял е като нашия,
а ето вече сме си чужди
и някой трябва да започне отначало,
очите ти омекват от тъга,
хей, това не е начинът да кажеш „сбогом“.

Сега се шляя из живота си,
но, знаеш ли, не търся друга,
изпрати ме вечерта до ъгъла,
стъпките ни още се римуват,
знаеш, любовта ми си отива с теб,
докато твоята любов остава с мен,
така се изменя всичко
като бреговата ивица на плажа,
но нека не говорим за любов и за окови,
за неща които не можем да разплетем,
очите ти омекват от тъга,
хей, това не е начина да кажеш „сбогом“.

Обичах те в утринта,
целувките ни – дълбоки и топли,
косата ти върху възглавницата –
като хлъзгава златна буря.
И други са обичали преди нас,
знам че не сме нещо ново,
в града и в гората
смехът им ехтял е като нашия,
но нека не говорим за любов и за окови,
за неща които не можем да разплетем,
очите ти омекват от тъга,
хей, това не е начина да кажеш „сбогом“.

 

Чакаме чудото

Мила моя, чаках,
аз чаках ден и нощ,
не забелязах даже как изтече
половината живот.
Получих толкова покани,
една си пратила и ти,
но чаках,
чаках чудото да дойде…

Но няма да ти хареса, мила,
не, няма да ти хареса тук.
Свършиха всички забави
и тягостно е, тежко и сурово…
Маестрото твърди:
«Това е Моцарт»,
но звучи ми сякаш мляскаш дъвка
това да чакаш чудото
да дойде.

И ето пак аз чакам чудото –
какво ли друго ни остана?
Не съм бил толкова щастлив
от края чак на Втората световна.
Не, нищо друго не остава,
когато знаеш, че си свършен,
когато молиш за троха
и нищо друго не остава,
когато трябва пак да чакаш,
да чакаш чудото
да дойде.
Сънувах те отново, мила,
съвсем като в онази нощ
ти беше почти гола,
на места с блестящ воал
и пясъкът на времето се сипеше
там между пръстите ти, в стиснатия палец
и знам, че чакаше и ти,
чакаше чудото
да дойде.

О, мила, нека се оженим,
бяхме самотни твърде дълго,
да пробваме да сме самотни заедно,
да видим имаме ли тази сила,
и да направим нещо лудо
и нищо съвършено грешно,
докато чакаме чудото,
докато чакаме чудото да дойде…

 

Ник Кейв

Божият хотел

Всеки има стая
Всеки има стая
В Божия хотел
всеки има стая
Никога няма да видиш там
да виси на вратата надпис:
„Няма свободни места вече тук“.

Всеки има криле
Всеки има криле
В Божия хотел
всеки има криле
Никога няма да видиш там надпис
да виси над вратата:
„Да не се чуват стъпки по пода
по никое време“.

Всеки има арфа
Всеки има арфа
В Божия хотел
всеки има арфа
Никога няма да видиш там надпис
на стената: „Не се разрешават
песни и шум тук въобще“.

Всеки има облак
Всеки има облак
В Божия хотел
Всеки има облак
И никога няма да видиш надпис
в трапезарията: „Пушенето и пиенето –
нека бъдат проклети!“

Всеки държи нечия ръка
Всеки държи нечия ръка
В Божия хотел
всеки държи нечия ръка
И никога няма да видиш там надпис,
мъдрещ се над твоята врата:
„Не се разрешават чужди посетители
в стаите! – Заповед.“

Над всеки грее ореол
Над всеки грее ореол
В Божия хотел
Над всеки грее ореол
И никога не ще видиш надпис,
който да се пули от стената:
„Загасете светлината!
Не горете нощем газта!“

И всеки е сляп
Всеки е сляп
В Божия хотел
всеки е сляп
И никога няма да видиш там надпис
на входната врата:
„Не за червенокожи. Не за чернилки.
Имаме предвид точно теб, боклук такъв!
Бау!“

Всеки е глух
Всеки е глух
В Божия хотел
Всеки е глух
И никога няма да видиш надпис,
висящ на бара:
„Без богохулства, ругатни, псувни,
крясъци и викове!“

Всеки има небеса
Всеки има небеса
В Божия хотел
всеки има небеса
И няма да откриеш никога
надраскано върху клозетната стена:
„Помогни на Рози да достигне небесата.
Телефон 68 68 44.“

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments