Петър Канев – Светлинни години

Имаме удоволствието да завършим публикациите на Велика събота в електронно списание „Нова асоциална поезия“ с последните апокалиптични стихове на д-р Петър Канев – културолог, антрополог и социолог на религията, преподавател в УНИБИТ. Поезията му се намира на светлинни години от духа на нашето съвремие и е по-скоро реплика към мъртвостта и ерзаците на същия от позицията на 90-те и на хората, които тогава се учеха да живеят, умират и обичат. Васил Прасков и Виктор Пасков не са герои на Кинг, „Форевър йанг“ на Алфавил остаря като вчерашен вестник. Демокрацията не се случи, животът не се случи, нищо не се случи, защото всичко е единствено отвъд.

 

КАЛЧО

Имало едно време едно момче, което все ходело босо.
И майка му и баща му вдигнали ръце от него.
Оставили го на баба му и дядо му.
То много плакало.
Защото приятелката му била врана.
Имало едно време едно момче,
направено от кал, на което му сменили главата.
Така ли започваше приказката?
Когато ме направиха в родопската кал
майка ми и баща ми се събраха.
В родния дом на улица Шейново
ми вързаха мартеница на одеалото.
Изядох мартеницата.
Погълнах я цялата.
Баща ми ми удари фонтанелата в тавана.
Изядох фонтанелата, заедно с главата си.
Майка ми ме изостави, за да напише дисертация –
Започнах с дисертацията.
Погълнах я цялата.
Баща ми ме заведе на Слънчев бряг,
където ядохме суджук във фрегатата.
Започнах със суджка.
Поглъщах го целия.
Заедно с цигарите.
Братовчед ми се задави с маслина в Рила.
Колабира в кома в ръцете ми.
Изядох буркана с маслините.
Погълнах и комата.
Погледнах към Рила – нямаше я.
Коремът ми беше огромен.

Малко преди Олимпиадата в Москва
ме заведоха на училище.
Изядох директорката,
но класната стая излетя.
Свалих я с прашка, но оцелих
и космическата станция.
Погълнах я още летяща.
Чудесен беше и Георги Иванов.
И започнах със всестранно развитите чеда
на Людмила.
След дечицата, изядох и мира.
Живкова – прегоряла.
Яхнал пръчка,
така погълнах детството си.

Научих се да чета с Тримата мускетари.
Погълнах книгата. Издух се от мускетарите.
Казват, че съм имал другарчета. И врагове.
Изядох враговете. От ЦК не можаха да спасят другарите.
Все още бяха в корема ми,
когато през 1984 Христо Проданов замръзна
на Джомулунгма.
Знаете – не са го намерили.

Е те сега станах вече наистина Голем.

Влюбих се в една комсомолка,
докато копаехме картофи на бригадата.
Изядох първата си любов.
Погълнах я цяла.
На 17-ия си рожден ден получих
Самотата сред подаръците.
Изядох я с болка.
Поглъщах бялата й тишина.
Преядох.
След артелното в казармата ми сервираха изпосталял студент.
Дадоха ми аудитория под мамута в юридическия.
Но започнах с аулата.
Каменните братя Георгиеви не бяха хич вкусни.
В кухнята на ул. Софийска комуна
готвехме новите възрожденци.
Изядох човешките права. Не дочакахме демокрацията,
но си лапнах от комуната. С хероина.
Глътнах ги заедно с народния театър, в едно с мавзолея
и с градинката.
Заедно със сладкарница Роза и с парфетата
налапах всичките си приятели.
Всички до един.
Бодат ме още шпагите им.

А сватбата на Калчо беше в пицария.
Изядох брака си.
После отидохме на църква
и с вино глътнах вярата си.
След храма
изхрупах и цялия квартал, заедно с родилния дом
и акушерките и
заедно с майсторите, дома и домоуправителя.
Поканиха ме на работа в Баварското министерство.
Погълнах гроба на Мария Тереза и Мюнхен с джолан.
От вурстовете на министрите ми се догади.
След нос Емине и Иракли
изядох всички площади с млади хора в София.
В БАН наченах с доктората си,
а колегите бяха по-вкусни с банички.
Бил съм и в няколко университета.
На диета. И свършиха..
В Париж през 2006-та
Айфеловата кула я изядох заради децата си.
Латинският квартал добре вървеше с киш Лорен.
А с Лонодон и Истанбул се справих по-бързо.
На връщане схрусках и няколко самолета.
През 2009 направих страхотна кариера.
Добре беше сготвена – и няма как да я забравя.
През 2010 вече бях огромен.
Добре че изядох и генерала Борисов.
След като се оригах от България,
мисля, че ми предложиха да хапна и синя планета.
Но олигархическите копелета от десетте фамилии,
задено с рептилчеата им
вече са изплюскали всичките й ресурси.
Мезнах малко климатични промени,
мляснах съединените щати и руската федерация.
Но екосистемите им хич не ставаха.
Путин, Тръмп и обединените емирства
се ядват, но в съчетание с Китай и Бразилия.
Сега Мъск ми предлага друга планета –
добре зачервена е,
но съм хврълил око на голямата и малката мечка.
Млечният път е вкусен в безлунни нощи,
но само с целувки.
Дадоха ми бъдеще и го изядох.
Върнах се вкъщи и домът ми беше опустял.
Глътнах хладилника, потърсих какво да ям,
но бяха свършили всичките ни мебели.
Пуснах компютъра си, но не издържах и го лапнах.
Във фейсбук пишеше, че в ЦЕРН са открили
как Калчо е изял дори и паралелните вселени.
Така беше – посолих ги с няколко изгрева.
След времето си хапнах и безвремието.
Огледах се и виждам само празно пространство.
Изядох и него, изядох и мрака след него,
Изядох и нищото и нищото след нищото.
Обхвана ме адски глад, но изядох и глада си.
След бъдещето не ми остана вече нищо за ядене.
Това ли е краят ми?
Поглеждам към точката, в която се сливат
морето и небето.
И тръгвам на там – и все вървя, и вървя
и не мога да я стигна.
Моля ви, моля ви,
пуснете Калчо вътре в хоризонта.
Дайте на гладните души невъзможното!

Лунното магаре излетя.

Със сълзи на очи целувам лунианците.

 

ЛИПСВАШ

Летищата.
Късат сърцето ми.
Болката –
чак до костите.
С пръст рисувам цветя по стъклото,
на което пише
„Скайп“.

 

В ДЖАЗА

Поетът Прасконий vs Яго.
Цезар е убит
– само с пера за писане.
В Носталгия героят се самозапалва.
Черна звезда.
Казват,
че това е квартал
на Мордор.
По времето на Шекспир България се нарича Илирия.
Българите са весели пияници, а българката се облича като мъж.
Играе я Хелена Бонън-Картър.
Но тя не е Лили Иванова.
Мордорчани другаруват до летището,
Младите им оркчета стануват в бизнес-центъра.
До парка им между изгрева и изтока Москва поглъща слънцето.
604 таласъма се возят от полигона до лагера.
Локомотив свободни тюркокитайци разфасоват трупа на Толстой на гара Север.
Зомбита се възраждат от еврейските гробища в покрайнините на модерно предградие.
Всички елфи полудяват, затворени в ТЕЦ Люлин.
Хладни върколаци слизат от Витоша през ливадите в малинова долина.
Блатни духове се плискат и потичат към Съвета на Европа.
За лев и шейсет стотинки Кюри уби жена си с радиация.
Моля, не забравюте багажа си.
Конвертирани истанбулски гмо-луковици маршеруват на всеки ъгъл.
Читирима книжари са обесени на Лъвов мост.
Устата на Саурон пее Гудбай йелоу брик роуд.
Последни джуджета потъват в центъра на вулкана.
ЖК-диментори засмукват живота от всеки светнал прозорец.
Черни конници са се наредили в триъгълник пред затвора Азкабан.
Ордите се отправят към Лом по шосето.
Надежда за спасение – минимална,
т. е.
Надежда има.
Ах, тиха бяла Дунава!
А има ли някой
отвъд?

Е, хайде, да пием кафе?
Някога.
В Люлин.
В капанчето на Лили Иванова.

 

В ДЖУДИ

В два чата през нощта
„Мухата ІІ“ срещу „Спайдърмен“.
Групите за научно-фантастично
отиване на кино
се състезават за сини палци
и жълти гримаси.
Съществува ли цвят
отровнорозово?
Всички, уловени в мрежата
са упоени от гигантския паяк.
Аз нямам вече живи приятели,
а вместо тях –
духове
на фантомни лайквания
във фейсбук.

Живея в Джуди –
в свят, в който банкер на име Меко Цинев
протестира за Пирин.
Иска го за лична резиденция,
в която да посреща Рок, Лукянов и Берлускони –
пенсионирани скиори
и собственици на човешки ресурси
в бизнеса с трафик на хора.

Виктор Прасков не е герой на Кинг,
а е котрак.
Малкият Хамнет никога не се е срещал с Георг Хених
на колелото на трамвай 20.
В мъртвата зона Б18 учителят пуши пред учениците.
Саша и Наташа в последната есен.
Колкото и да обичаш кучето на Хитлер,
режи Капулетите.
Не си заслужават.
Прекалено много гробища за домашни любимци.
А искам само
топлина и небе в сърцето,
И простор и слънце в душата,
За да има място къде да летим,
Устремени да прегърнем
Най-обичните си хора
И една мъркаща котка.

 

СВЕТЛИННИ ГОДИНИ

Изморен съм.
Кожата ми се разтича с разтопен восък.
Мачкам в главата си втвърден пластелин.
Размазвам се върху палачинка в креслото.
Слушам „Форевър йанг“ на Алфавил.
Мисля.
Някога мислех за първи път
и небето беше алено.
Сега мисля за втори път
и хладилникът ми се клати досаждащо.
Изморен съм.
Някога вярвах за първи път
и изгревите гърмяха в очите ми.
Сега вярвам за втори път
и чери-доматите ми се търкалят до кофата ми за боклук.
Не съм я уцелил.
Изморен съм.
Сега ще се надявам.
Някога се надявах за първи път
и снегът по Витоша бляскаше –
слънчевите зайчета се гонеха навсякъде.
Сега се надявам за втори път
и релсите на трамвая са ужасно кални.
Единицата идва след 23 минути.
Изморен съм.
Сега е време да навия ентусиазма.
Да дай дай ду ит.
Някога действах за първи път
и всички дървета танцуваха
и ми пращаха листа,
стотици негърчета се смееха във вятъра.
Сега действам за втори път
и фасът ми прогаря мартеницата ми,
кичур коса остава в ръката ми –
изпуснал съм го.
Изморен съм.
Отпускам се. Тишината
ме успокоява
като аулин за зъбобол.
А някога обичах музиката
да клати огледалото ми
и басовете да удрят в корема ми.
Изморен съм.
Някога обичах за първи път
и краката ми се подкосиха.
Спънах се и паднах на тротоара.
Сладкото в хладилника – опитвам го.
Опитвам се да се изправя.
Опитвам се.
Опитвам се да обичам.
За втори път.
Но втори път не идва.
Втори път няма.
Усещам как се стоплям за първи път,
как се сгрявам, виждам
отново теб, отново децата си,
отново любимите си приятелки
и приятели
и отново песента на Алфавил в тонколоните
и отново същото кокиче пред входа ми.
Ти си играеш с невидима топка в леглото.
Младостта обещава отново торта за 23-ия ти рожден ден,
ти си отново влюбена,
ти си отново си момичето, прочело за пръв път „Граф Монте Кристо“, изяло всичките бонбони на майка си,
пиратката, която ще отплува на околосветско пътешествие,
и отново дъщеря ми прохожда за пръв път
и гони слънчеви зайчета в детската стая
и отново за пръв път те чувам по телефона в родилния дом, отново родила за първи път.
Креслото ми отново ми се усмихва обещаващо за пръв път.
Топлина отново полазва в гърдите ми –
И чухалчето отново се радва на нощта и гука
и под падащите звезди на морските скали
целувката отново става първа,
кръвта от коляното ми – първа кръв,
и Нина Симон за пръв път пее тази песен,
блъска се в шума на вълните.
Някой чувал ли е вълните за втори път?
Ти изобщо не си тук.
Ти си в друг креват –
в кревата, в който за пръв път целунах гърдите ти.
Обичам те,
Ти четеш припряно.
Ти загасяш лампата.
Ти спиш неспокойно.
Но още завивам ангелчето, завито под кожата ти.
За пръв път.
Стивън Хокинг умря вчера
и остави светлинни години в коридора ни.
Облягам се на креслото.
В двете си ръце неволно държа и люшкам
две невидими бебета.
От хола до спалнята е безкрайна Одисея.
Но тази вечер знам, че ще се усмихна,
когато видя клепачите ти.
Обичам те.
За първи път.
Защото втори път
няма.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments