Иван Такев – Рози обвити в морфин

Продължаваме публикациите през страстната седмица на пролетния брой на списание „Нова асоциална поезия“ със завръщането на неговите електронни страници на един радикален автор, който много ценим – Иван Такев от Пловдив, понастоящем живеещ и работещ във Великобритания. Неодекадентската му поезия по ярък начин показва, че 19 век не е свършил и краят на света съвпада с неговия край, а всичко останало е бележка под линията на последните времена, когато „Бог още не беше мъртъв“.

 

*
когато
курвата
плаче
повяхват
листата
на вековния
бряст
в слабините й

утроба
пропита
с отрова
и стотинки
във фонтана
на нейното
изгубено
щастие

когато
курвата
плаче
очите
и майчини
поглеждат
жално
към Бога
и търсят
знамение

когато
курвата
плаче
поела
стрелите
отровни
на змийски
езици

аз ги
изваждам
отпивайки
жадно
кръвта и
и запълвам
парчетата
разкъсана
плът
с плътта си

когато
курвата
плаче
погледни
към
сестра си
вкуси
от солта
по челото
на своята
майка
и целуни
черно-белите
сънища
от русенското
легло
в изгорялата
къща
на твоята
баба

и когато
курва
заплаче
свеждам
горчиво
глава

изтръгвам
сърцето си
с вилица
и го
захвърлям
туптящо
в посинелите
и крака

защото
и ти
и аз
(и тя)
сме
курвите
в чиито
бездиханни
прегръдки
заспиваме

 

на любовта ми
тялото
погребано е
живо
някъде
из детските
площадки
в гърдите ми
които
превърнаха се
в пепелище

(с трън да
завъртиш
ще закачиш
въздишката
на времето
откраднато
отгоре)

търся
да поставя
пунктуция
(точки
многоточия
тирета)
из редовете
на живота
за да имам
още
ден
в който
на кръста
от любов
да стена

като змия
да се извивам

и да се
възнасям
в киселата ти
усмивка
сутрин
когато
подпухнала си
като
жаба
а топлият ти
дъх
издайнически
ми напомня
на разгонени
бизони

но аз
обичам
теб
и всичките ти
отвратителности
моя
прелестна
Медуза

принцесите
са много
и следа
оставят
единствено
в нервната
чекия
на големите
мъже

 

верността
в любовта
е протегната
сиромашка
ръка

да нахраним
гладните

 

рози
обвити
в морфин

мъртвородено
общество

 

отново
е 2-ри Юни
в гърдите ми
но гордостта ти
не спира
да говори

не спира

забързана
като
дните
които
отминават

като
времето
което
ни завлича
със себе си
в кадифените
сенки
на забравата

събирам
спомени
в шепи
и ги лепя
със сълзите ти

Не се сърди, човече

 

*
ако
жените
са цветята
в двора
на Бог
повечето
мъже
са катастрофални
градинари

 

самотата
е блудница
положила
глава
на лявото
ми рамо

на дясното
любовта ти
мастурбира

сърце
спри
влака
искам
да сляза

 

*
ще те
чукам
/може би/
докато
китайската
стена
пред
сърцето ти
рухне
за да
вляза
в него
оголен
до себе си
вулгарен
и мръсен
с черно
под
ноктите

/примитивна си
в любовта/

и сляп
като
съдбата
която
изсра
името ти
насред
заспалото
село
в гърдите ми

за да
трябва
да късам
живи
парчета
от себе си
та да
заситя
Церберa
на вериги
заспал
в касапското ти
съзнание

празничен
целофан
съм

и кедрова
ядка
осолена
в сълзите
които
майките ни
изплакаха
поемайки ни
в ръце
за пръв път

любов съм

единствената

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments