Мария Стоянова – Аз съм отровата

Разпети петък продължава отвъд. Представяме ви най-новите стихове на Мария Стоянова в априлския десети брой на нашето електронно издание. Преди да възкръснем с тези, които обичаме, се отричаме три пъти от тях и с това те ни побеждават завинаги, защото няма по-голяма любов от поражението.

 

аз съм отровата
по устните ти
лепнеща
тръпчиво-сладка
която отпивам
бавно
на малки дози
докато убивам
сама себе си

 

стоиш прашен
на прага ми
а нямам и капка вода
за да те измия
и сълзи нямам
твоите те
превръщат в кал
от която
молиш
пак да те създам

 

самотата
е пътят
който изминаваме
докато вървим
към себе си
като клинична смърт
в която бродим дълго

 

когато разбрах че
аз
и
ти
не се римуват
затворих света си
в кръг
от бял стих
твоя също
а кръговете не се сливат
само се сблъскват
миг преди
да се разпаднат

 

ти си последният сняг
в пролетното ми утро
ще те преживея
защото знам
че си нетраен

 

нямам инструкции
за употреба
ако не се страхуваш
приближи се
докосвай ме
по усет
дори да сбъркаш
така или иначе
и двамата горим

 

свободата
да се свържа
с когото реша
е границата
която не пристъпвам
за да остана
невредима
и сама

 

мечтите
пясък
изтекъл
между пръстите ми
са вече бряг
който отмиват
солените вълни
на реалността

 

разтроших любовта си
примамка за птици
те долитат
гладни
бързи
само миг
и ме няма

 

откакто те срещнах
са изминали
четиринадесет часа
двадесет и девет минути
и четиридесет и девет секунди
оказа се
че съм забравила хронометъра
който
отчита безкрайност

 

и тъй като нямам дом
в който те има тебе
измислям думи
с които убивам
време

 

няма да спра
да повтарям
докато не го чуеш
няма да спра
да пиша
докато не го прочетеш
няма да спра
да целувам
когато го разбереш

 

в бяла стая
без теб
и щастлива
в бяла къща
без прозорци
с надпис някакъв
психиатрия
бели хора
ми казват
че когато се влюбиш
е химия
а раздяла лекуват
с друга химия
транквиланти

 

болката
бунтът на тялото
срещу безизразното
бягство
от плача̀
на душата

 

изпращам те
по дяволите
за да останеш
тук с мен

какво не разбра

 

когато те няма
създавам думи
снежинки
в които се вкопчвам
и пазя ревниво
намразила слънцето

 

любов

отричаш ли се от мен
отрекох се
три пъти
за да целувам стените
в храма на бог
който плаче
стъпкан
в краката ми

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments