Ивайло Мерджанов – Минус Симптоматика – година втора

Започваме публикациите на Разпети петък в списание „Нова асоциална поезия“ с Нова асоциална класика от Ивайло Мерджанов. Когато пише в рими, Иво е истински декадент и неговият de profundis с триста отвъд времето размазва сърцето на предното стъкло на апокалипсиса.

 

ЛУИС СЕРНУДА

Ще си замина в ден като този —
и тогава може би тъга в душата ще вали
и в себе си ще отнеса нагоре
само твоята усмивка като спомен.

И не ме търсете — ни в пръстта, ни в думите —
защото да обичам тук до край
е като гроб за щастието да копая.

И аз дълбая — на дните в мрака, и в калта
премятам на чувствата тежката пръст.

И потъвам на самотата градска в лабиринта.

 

СИЛВИЯ ПЛАТ

Ти — над земния ми мрак звезда
от какво се страхуваш

Спомените — ято на скръбта —
разлитат се уплашено
отново всичко се повтаря
в болката
в отсъствието
и тъгата

Ела при мен, до мен постой
послушай
на душата ми черния глас
докогато

в ден един до гроб ще дойдеш —
не знам сълзи ще има ли у теб

сърцето ми е съкрушено
душата е изпепелена, аз съм пръст
пръстта под нозете ти боси

Но пак по чудо жив съм
там на пътя ти любов ще има
а ти се спираш, не вървиш

защото
защото
защото

Ти — звезда над земния ми мрак
от какво се страхуваш

от какво

 

ЙЕРОНИМ БОШ

Пияни струни на скръбта –
прелитащи като прилепи изречения
разгромени алкохолени герои
нощни кораби
акостиращи в пристана на самотата
от душевна пустота безпътица до полудяване
картини на неземно отчаяние
в стоманената власт на нощта
надежди, изпити като чашите пълни с тъга
залитащи обещания за
любов, за любов
нетрезви мисли за абсурда на съществуването
осъзнаване на смъртността –
въртящи се мъртви звезди, луната като жестоко око
триумф на безумието, карнавал на нищетата
конопени музики, звуци от мрак
отчаян бирен оптимизъм
затъмнение на разума, празник на падението ни
железни улици на безнадеждата

или,

обикновена
петъчна
вечер


СЕРГЕЙ ЕСЕНИН

Нито ред не пиши и не страдай –
завърни се към земни неща
и не питай за черните тайни
виж как засипва душите снега…

Аз връщам се в тихата вечност
изоставеност – няма навеки
и в лазурно-небесната нежност –
дом кристален тук има за всеки.

То е истина – страх или буря –
и сияе вината на мойта душа
в нощта аз завинаги тебе те губя
и своята гибел възпявам сега.

Като крайна черта ще изтегля
съдбата, като мрак ще закрия света
зная – трябва да пламне тъгата
с огнен знак да зачеркна смъртта.

И лъчи от стиха ми да лумнат –
всяка болка аз днес ще стопя
на моя хаос взрива да избухне
изумруди да цъфнат в нощта…

 

МЪЧИТЕЛЕН ПРЕХОД ОТ СЪН КЪМ РЕАЛНОСТ

С тревожност будя се и се потапям
в смеховете ви
по ръба е пътя ми винаги —
спокойствието ми ридае, а утешението
кърви — огън във вените на дните:

Вечер, тъмно отлита
спомен-врана, тъга
и в душите събираме
вечен страх – самота.

Вземи пламъците от душата ми
адът в мен
трябва да угасиш
ти,

като река от нежна светлина
няма да те изгубя като надеждата —

И пияни залитаме
в тая злоба – нощта –
«избавете душите ни»
тръпнеш в хлад утринта.

Ще те срещна в аления светъл миг
когато вярност затупти в сърцето ми.

Заявявам ти лудостта, която е
спасението
в безумния ни свят, оплетен
в жестокостта на привидната ни крехкост —
пресечна точка на тъгата с радостта и усмивката.

 

МАРИНА ЦВЕТАЕВА

Накратко гибел е, смърт
правоъгълен изкоп от пръстена
истина – с надеждата да съм
на «ти» – дордето те и погребът.

Летяха, в злото – изтъкани
на другостта далечните ята
и сърцето е безримно име
за душата – синоними – не…

Земята – плоска наковалня
небето – звезден чук – и по средата
отчаянието мое хлипаше

ей тука аз – до тука – ти… Върти
се земната надежда, като планета синя
обикаля орбитата любовта ми
повтарят се човешките мечти.

Да, вечност е – име в лазура
след земната зла пустота
и се чудиш, достатъчно щура
ли бе – таз човешката тъмна съдба…

Надеждата – лопата тъпа –
все удря каменни тъги
къде в тъмата да пристъпя
пред крачките ми да си – ти…

 

АРНОЛД БЬОКЛИН

Отломъците от душата ми плуват сред водите на
отчаянието, живи пламъци на страданието
в съдби от пустота – а ти
на безнадеждата сред тръпните треви, брегът…

Аз мъртъв бях, и плачеше
душата ми до мене
и спуснаха ме мълчаливо в светлина

И гробът сторък ме прегърна. Над мен затрептяха
сезоните кичести, и сияе в квадратното лято
твоя до бронзово – глас

Нощта се вълнува на черни талази
самотната вечност над мрамора плува, и танцуват
понякога сънища бели –
мрака тъжен седя и копня по звездите – и мълчаха
над мен кипарисови стражи…

Ням карнавал в тъмнината.

 

АНТОНЕН АРТО

В мъката на вечерта – за пореден път
и още един ден
който можеше и да не се случва
паяците на тъгата плетат
златните си мрежи сред звездите на раздялата
и болката е единственото нещо, което има смисъл
в празния ни опустял живот.
И какво ще отговориш, когато те попитат за целта
имаш ли изобщо някакъв отговор
на въпроса за пътя и посоката – страданието? –
трябва да те боли душата, за да не забравяш за
вечността и истината.
Спасяваме се чрез страдание.
Душата трябва да те заболи до лудост.
Пустотата трябва да помрачи ума ти, трябва да виеш
от режещата като скалпел самота – на прав път си

 

НИКОЛАЙ РАЙНОВ

и жълтооката змия на раздялата
се извива в жаравата на
сърцето ми, зениците
на безкрайността ме гледат

пустинята навътре в душата ми
расте и става огромна
живи пясъци се
разпростират
навсякъде

и оставам сам, космически сам
облян в сълзи се
гърча и треса
целия

от ужасът на самотата си —
тя е огромна и тъмна
и нечовешка
в тоя миг

душата ми съзира местата, дето
няма никакво страдание
няма болка и мъка, аз
съм сред приятели
усмихват ми се

сияе тиха топла златна светлина
а живота трябваше
да има смисъл
все пак

 

МАРК РОТКО

А болката от твоето мълчание
пронизва ми душата с огнена стрела
и с ледена корона твоя смях ме увенчава
а в бездната от тишина – оставам сам.

И явно е – смъртта ще изговори думите
които трябваше да изговориш ти
за мене само болката остава
от гибелните и отровни тишини.

 

УСЛОЖНИТЕЛ

Твоята корона от мечти потъва в алчните дълбини
на сърцето ми, в сините дълбини на невъзможността –

Корабите на желязната надежда загубват ориентир
и фарът на брега от загадки е угаснал.

И – ден след нощ – продължаваме към пустинята
от въпроси, които не бива да бъдат задавани
това е само поезия, която няма връзка с живота –

сянка от абстракции, къща от тишини, от целувки-огън
стъпка в пясъка на думите, стена от болка, вяра и неон

а съдбата ми е хищна птица, тя дебне дните ми, а аз
усложнявам винаги всичко, за да ме намразиш по-лесно.

 

НИКОЛАУС ЛЕНАУ

И болката иде –
душата боли –
и нейното име
все в мене гори

Попитай за нея
тя пак е сама –
вълната връз кея
се блъсва така

А думите де са
мълчание само –
или в снеговете
накацали врани

Мъчителен сън
изгубена вяра –
душата е празна
и всичко изгаря

Навеки сами сме
мечтата кърви
с вечния присмех
на тъмните дни

Случайния миг
целувката тиха
не ти споделих
не се възродиха

Откривам душата
за удар готова
поне в пустотата
и тъгата е огън

Докрая ще бъда
в тая тъжна игра
като огнена мъка
и дълбока вода.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments