Велислава Кандова – Годо и светофарът

Представяме ви най-новите стихове на Велислава Кандова в априлския брой 10 на списание „Нова асоциална поезия“.  Очакваме Годо на светофара и основният въпрос на битието е, дали историята ще погълне есхатона или ще стане точно обратното, поне отвъд машината за секс, гибел, садо-мазо и лайна, каквато е животът.

 

*
кухи признания
празни обещания
говориш за любов
а в главата ти е сочна мусака
и моите алени устни стегнати в тиксо

 

Sex Machine

С туша
от сведените ми мигли
изписваш
на просещата ми бяла длан –
Край!
И пускаш монета усмихнато.

 

Годо и светофарът

Увивам те във фин целофан,
пристягам до кръв
панделки жълти, по-жълти от слънцето
с безбройните си виновно клюмнали глави,
роня ситни момини сълзи
между прозрачните пластове, наместо моите,
те пресъхнаха преди хилядолетие
когато ме забрави в изгрева
със сплетени ръце,
шептящи единствено твоето име.
Целофанените ти устни мълчат,
а аз съм в очакване на Годо,
чакам го на светофара,
посред кървавия залез,
натискайки нервно черното копче,
с празен поглед, в шум,
тръгвам на никъде
зяпайки циферблата на часовника,
търкайки го все по-пламенно,
за да измоля от времето
някъде, където да ме чакаш.
Обещания.
Празни думи трепетно хвърлям по асфалта,
сърцето ми е размазано,
отдавна седи паметна плоча
до черното копче
където се погалиха очите ни,
измислен плюшен дом,
свиня залюбила вълк във тази медена история разказвачът бил голям мечтател,
но както винаги историята духа любовта
и остава голото очакване.

 

На свечеряване

Дълбока кашлица от хриптящи гърди
изпълзява котка рижа, зъзне под навес, настръхнала
лоза пробождаща капчука,
осеян в дупки ланшни, широки колкото кутре.
Колело подпряно о дървена къща,
с поцепени гуми, разпихнати, клекнали върху кривите капли.
Зяпам спиците.
Млада старица.
Унесена в спомени,
бавен сън на имане и на нямане,
жертва на сладка небивалица,
смуча солта от вехтите устни.
И удрям по масата с длани.
Отварям вратата с дихание.
Докосвам с пръст мократа кана,
любовен стон бавно изтръгва се.
Каня смъртта на гощавка,
бързат кокоши крака,
свечерява се.
Събрание взима решение с разточителна, дълбока прозявка.
Пияна разтварям сърце в морската пяна.
Омръзна ми любовното чакане.

 

За тиквите и хората

склонена шия посечена на прага,
безброй удари,
резки завещали робското минало,
кожа потънала и инкрустирана
в дърво лакирано – от детската кръв,
полирано
от нашите черни, китайски ботуши
загърбили уж думата роб,
очи пресъхнали
за воя от детски стенания,
сърца големи и биещи
само и единствено на светлата, паметна дата,
затрили прага
на който ни клаха като ярета,
за да забравим,
за да поемем без ропот
поредния пирон забит в робските
тикви

 

Кошмар

Нощ е
Сънувам корема ти
Като поле
В нюанси
Бяло и розово
Аз съм език
Пълзящ към пъпа ти
Ямката в която оставам завинаги
Над мен е само небе
И тежката руса коса
Отмятам къдрици
Слънцето пари
Чакам

 

*
до сами стъблото
към ада ни очаква
бог със своите
хиляди бръчки
миришещ на влажна пръст
и теменуги
стига да имаш желание
да погледнеш надолу
в краката си
и да последваш виолетовите му сълзи

 

Пролетен кекс

Ураганен вятър блъска бетонния блок.
Два гълъба падат обезглавени
докато правят любов.
Ламарина лети
и отнася красивите спомени,
нацъфтялата ябълка превива напъпили клони.
Две кучета извиват в дъга мръсен гръбнак.
Една домакиня седи на прозореца в полумрак.
Един котарак я погалва
с дълга опашка,
две зърна розови щръкват сърдити едното наляво, а другото в дясно. Токът изгасва.
Съседите скърцат все по-упорито,
дощява ти се да свършите заедно –
тихо.

 

Отделение

В подлеза по залез
плуваме на сал,
боклуците в плиткото езеро реят се с нас, образуваме млечния път.
Откъсваш тънки лилии, хващаш ме за ръка,
караш ме да тичаме,
като анимационни герои,
на едно място.
Трупите под нас се въртят.
Събуждане в такси с преливащ пепелник,
ударено теме,
гол пъп на обърнат тумбак плува,
образувайки спасителен остров.
Увити в дъждобрани с плоски джобове треперим.
Даваме показания
за хвърлените си думи и дадени камъни.
Влачим се гумени и съдрани в кутийка от зъби.
Поглеждам те вяло, зашивайки
с копринен конец
стрелките на счупения ти часовник.
Свивам снежинки за обед, сядай.

 

Богиня

Няма по-чиста любов
от тази,
баща да изсипе мокри кокичета,
по черната,
плисирана пола,
в розовите пръсти на любимото
дете.
Набрани
с най-голяма нежност
от близкото
гробище.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments