Ивона Иванова & Ивайло Мерджанов – Бездомие на сърцето

Завършваме днешните публикации в Страстната седмица на списание „Нова асоциална поезия“ с началото на рубриката му за колективно асоциално творчество – „Изход“ в лицето на Ивайло Мерджанов и Ивона Иванова. В бездомието на сърцето самотата действа с натрупване, защото единственият му дом е абсолютната любов, чието отсъствие ще ни убие.

 

САМОТАТА ДЕЙСТВА С НАТРУПВАНЕ

В душата ми е тихо – и звуците падат
като ножове, под които блика кръв – и боли…

Николай Райнов

магнити сме за болката сияйни слънца плуват в кръвта ни
заедно с фрагменти от стихове чужди и спомени
парчетата минало които не събираш
разпилени по пясъците пред вълните дори
пиратите все някога слизат на брега
ти си дом залив котва сърце спасение
съкровището в трюмовете на душата ми
но вместо това биперидинов хидрохлорид натравям се
без да има никаква радост в преживяването

когато ме питаш защо имам готов отговор искам
поне да зная от какво ми е зле тези неясни
загадъчни страдания така характерни
за поезията бодлер изправен на процес за
оскърбление на обществения морал книгата осъдена
с оксиморонна формулировка е тук стигаме
доста висок връх в лицемерието ето ти
и друго мнение не съм толкова покварен
че да говоря за морал розанов василий сега зарежи
самотата черешите цъфтящи пабло неруда

и всички ония които твърдят че познават
ужасът на раздялата безсънието след раздялата
повръщането след раздялата зловещото
суицидно пиянство след раздялата
полудяването и невротизацията от стреса в самотата
при скъсването на нишките от душа до душа
гарванови мисли ме заливат стотици кой
ще ми върне паметта Господи не ме изоставяй
поне Ти, прости ми че обичах творението повече от твореца

 

ЧЕСТНИ КАТО НОЩТА

цяла нощ се лутах в самотите ви
докато изгревът не ми показа пътя
и слънцето прочете мислите ми
любов и самота до края. и наново
като кръст върху ни натежава слънцето
и хващам влакове които не отиват никъде
изневерявам на душата си със теб
и тя не ми прощава отива си завинаги
отрязах сноп тъга със сърпа на мечтите си
наострих го в планинските скали
и после дълго писах по небето
невъзможното обичам те
в прегръдката на черната отрова
която се нарича похот
моята любов проспа деня си
след махмурлук от думите по теб
захвърлени като розовия сутиен на пода
и се показа старата луна и пожела си
отново мрака в моето сърце да слезе
защото дълго бях усмихнат
ще ме забравите такъв
и слезе мракът в моята душа и заговори
като поникнали магнолии от кръвта ти
невиждани цветя растат и пеят
познавам твоята вражда със естеството
а естеството е жена която се отдава
защо враждуваш с тъмнината –
нощта е стих от никого завършен
проклина всяка клетва за любов
пристъпя прага на измяната
любов и самота до края
в началото на новия живот
на новия застой и нова лудост
ще се сбъдне краят на нощта ми
защото тук душата ми е като вятъра
незнаещ дом покорност и покой
докато пак смъртта събира там
душа с душа и тяло с тяло
и виждам своята любов сама
да обикаля да се блъска в тъмнината
а моя път е слънчев лъч в тъмите
а моят дух гори със пламък ярък
запален от огньовете в очите ти
любов и самота до края
любов и самота и невъзможното обичам те

 

ЦЯЛ ЖИВОТ НА ВЯТЪРА

И воините на вятъра ни казаха, че всичко безполезно е на тоя свят
Сен-Джон Перс

известно време се залъгваш
с поезия известно време с любов
а после хлътваш по смъртта
пръстта неудържимо те зове
и всичко свършва ставаш тор
за срамежливи пролетни цветя
които няма кой да наглежда


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments