Виктор Цой – Април (превод от руски – Денис Олегов)

Виктор Цой за мнозина е лицето на руската рок музика. Владеещ само няколко акорда на китара, описващ нещата с прости думи, но имащ много, какво да каже. За осем години неговата група „Кино“ извървява пътя от така наречената „нова романтика“ до много по-сложни измерения на философията, религията, смъртта, социалната проблематика. Дори се стига дотам, че родените през новия век мислят, че „Кукушка“ е на Полина Гагарина, а „Песня без слов“ – на Алиса. И то, защото духът на Цой е поддържан жив от стотиците кавър-версии на неговите песни, а различните трибюти варират от рап до алтърнатив метъл изпълнения. И всичко това, сътворено от неуспял художник, работещ в топлоцентрала и дялкащ дървени фигурки в свободното си време…

Денис Олегов

 

Април

Над земята – мраз,
каквото и да пипнеш, е лед.
Само насън ми пее капчукът.
А снегът вали – стена,
а снегът вали цял ден.
А след стената пристига април.

А той ще дойде и ще доведе
след себе си пролетта.
И ще разсее войската на сивите облаци.
А когато всички погледнем в очите му,
на нас от очите му ще погледне тъгата.

И ще се отворят вратите на къщите,
а ти седни, а в нозете няма истина.
И когато всички погледнем в очите му,
то ще видим в тези очи слънчевата светлина.

На тялото рани безбройни, не са лесни крачките,
само в гърдите гори звезда.
И ще умре април, и ще се роди отново,
и ще дойде вече завинаги.

 

Печал

На хладната земя стои голям град.
Там греят фенери и колите шумят.
А над града е нощ, а над нощта – луна.
И днес луната като капка кръв
е червена.

Къщата стои, светлината грее.
От прозореца се вижда далечина.
Та, откъде се взе, печал?
И уж си жив и здрав,
и уж живееш, не тъгуваш.
Та, откъде се взе, печал?

А наоколо – благодат,
нищо не се вижда.
А наоколо – красота
и не се вижда нищо.
И всички викат: „Ура“.
И всички бягат напред.
И над всичко това
застава новият ден.

 

Място за крачка напред

Имам дом, само дето нямам ключове.
Имам слънце, но то е сред облаци.
Имам глава, само дето без рамене,
но виждам как облаците режат слънчевия лъч.
Имам слово, но нямам букви.
Имам гора, но нямам брадви.
Имам време, но нямам сили да чакам
и има още нощ, но в нея няма сънища.

И има още бели, бели дни,
бели планини и бял лед,
но всичко, което ми е нужно,
са няколко думи
и място за крачка напред.

Имам река, само дето нямам мост.
Имам мишки, но нямам котка.
Имам кораб, но вятър няма.
И има също бои, но нямам платно.
В кухнята имам течаща вода.
Имам рана, но нямам бинт.
Имам братя, но нямам семейство
и имам ръка, и тя е празна.

 

Война

Покажи ми хора, уверени в утрешния ден.
Нарисувай ми портрети на загиналите в този път.
Покажи ми този, който оцеля сам от полка,
но някой трябва да стане врата,
а някой катинар, а друг – ключ от катинара.

Земя. Небе.
Между земята и небето – война!
И където и да си,
каквото и да правиш,
между земята и небето – война!

Някъде има хора, за които има ден и има нощ.
Някъде има хора, които имат син и имат дъщеря.
Някъде има хора, за които теоремата е вярна,
но някой ще стане стена, друг ще стане рамото,
под което ще трепне стената.

 

Песен без думи

Песен без думи, нощ без сън.
Всичко във времето си – зима и пролет.
На всяка звезда свое парче на небето.
На всяко море глътка от дъжда.
За всяка ябълка място да падне.
За всеки крадец – възможност да краде.
За всяко куче – палка и кост
и за всеки вълк зъби и злоба.

Отново зад прозорците е бял ден.
Денят ме предизвиква на бой.
Аз чувствам, затвяряйки очите си,
че целият свят ми обявява война!

Ако има стадо, има пастир.
Ако има тяло, трябва да има дух.
Ако има крачка, трябва следа
и ако има тъмнина, трябва да има смърт.

Искаш ли ти да промениш този свят,
можеш ли да приемеш всичко както е –
да станеш и да излезеш от редиците вън,
да седнеш на електрическия стол или на трона?

 

Невесела песен

Нашите реки са бедни на вода,
в нашите прозорци не се вижда денят.
Нашето утро прилича на нощ,
а нощта е за мен…
Гледайки в течното огледало от локви
часовника, който половин век стои
на зацелувания до дупки флаг,
половината царство ще дам за кон.

Командирите на армията на годините
ние губехме в бой ден след ден.
А когато разпалвахме огън,
нашия огън потушаваха с дъжд.
Ние седим до разбити корита
и гадаем на розата на ветровете.
А когато идва време да станем,
ние седим, ние чакаме.

Свири, невесела песен моя.
Свири…свири…

 

Кукувица

Колко още песни ненаписани,
кажи, кукувице, пропей.
В града ли да живея или изселен,
под камък да лежа или да горя като звезда?
Като звезда…

Слънце мое, погледни ме.
Моята длан се превърна в юмрук.
И ако има барут, дай огън.
Ето така.

Кой ще тръгне по следите сам?
Силните и смелите главите си дадоха в полето, в боя.
Малцина останаха в светлата памет,
в трезвия ум с твърда ръка в строя, в строя.

Къде си сега, воля свободна?
С кого сега ласкавия изгрев посрещаш? Отговори!
Добре е с теб и зле е без теб.
Глави и ръмене търпеливи под камшика, под камшика.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments