Георги Славов – Черен чай

Черен чай в априлската пустиня на света – нови стихове от Георги Славов в пролетния апокалипсис на списание „Нова асоциална поезия“. 19-годишният поет продължава да затвърждава възходящото си творческо и естетическо развитие със завидна зрялост на авторското преживяване и стиха.

 

Аз съм поет идеалист
Оправдание
За всички грешки
И за едната правилна стъпка
Която не направих

 

Не оставай повече

Комините ме предадоха
Израснах с тях
Отвяват въздуха ти далече

 

Причината да не мога да го причиня

Не понасям черен чай с мляко
Не е нито очернен достатъчно
Нито нежен до безкрая

Не прилича на себе си и на това което може да бъде
Намерена изпусната бъркалка в ъгъла на
Катедрала

Сънен съм и ми се пие чай с мляко

Ти си причината
Да не мога да го причиня

Насочи ме към някого
Към никого
Покажи ми нанякъде

Наникъде

 

Лимфни възли са развръзката

Някъде между лявото коляно
И десния хълбок

Разстоянието между двата крака
Неспособни на прегръдки
Вечно заедно
Неразделно далече

 

Зашивам съдбата ни
Която очите ми виждат
Заключени
Оковани
Без принцеса
Всяко друго наказание е лекарство

 

Две луни търсят бели следи
От самолети
Над мен
Под мен
Какво значение има
Или няма

Две луни търсят две следи
Различни

 

Което не почва
Свършва

Гоним далечни
Ръцете осинени от надежди

Толкова е бял кипарисът над мен
Подхлъзнал се на блянове

Не когато падат капки от морето
Морето плаче повече
Рони каменни сълзи
Без движение
Което не започва
Свършва

 

Коленичил над златните облаци
Проклинам всички проклятия
Те обичат повече мълниите
Бурите единствено мен

Оранжеви са моите китари
Бледо есенно палитрено
Скицирано от неумел художник
Написано с образи
На мъртъв пласт дърво

Пише той

Мълчанието в пустините не е самотно

 

Предишната есен

Не виждам гръм като отлетялата есен
Когато винаги се целеше в мен

Поканен на обяд след закуска
В дверите на златния ми прах

С ръцете които ме
Предадоха
Моля
Повече да не могат да ме предадат

Проклятието на сбъднатия сън
Защо да продължавам да се храня?

 

Поредното утро гасне

По тапетите без смисъл
зайчета от пръстите ми прегрешили

Нямам градина, нямам двор
Без посока без цел

Росата с плешивата глава не се усмихва
Децата й – пресъхнали

Вятър ръждясал до короните пристига

И останал сам пред хаоса от
Новото сътворение
Се надявах да съм
друг

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments