Божидар Пангелов – Вечер

Завършваме днешните публикации в априлския брой 10 на електронно списание „Нова асоциална поезия“ с последните стихове на най-международноизвестния и световнопризнат лидер на апокалиптичното литературно движение – Божидар Пангелов. По този повод без редакторска намеса привеждаме биографична бележка за същия на английски език, публикувана в най-новия брой на списанието „Oddball magazine“, с добавката, че докато той е бил подготвян, Пангелов вече бе преведен и на арабски от поета и писателя Хайри Хамдан.

Bozhidar Pangelov, born in Sofia, Bulgaria, in 1959, is a contemporary Bulgarian poet. His penname “bogpan” (“god Pan”) is taken from the Greek mythology. He started writing poetry at the age of sixteen and published his first works in 2002. Author’s first book Four Cycles (2005) written in cooperation with Vanya Konstantinova, was fully based on motifs from Hellenic legends and myths. His next books were Delta (2005), The Girl Who… (2008) and The Man Who… (2013). The bilingual book in Bulgarian and English A Feather of Fujiama (2014) was published by Hammer & Anvil Books in Amazon.com as a kindle edition. His poems are translated in Italian, German, Polish, Russian, Chinese, English and Turkish languages and are published on poetry sites as well as in anthologies and literary periodicals all over the world. He in his turn translates poetry from Russian to Bulgarian. Bozhidar Pangelov participates in the German project “Europe … takes. Europa ein Gedicht. Castrop Rauxel ein Gedicht, Ruhr 2010), and the project “Spring Poetry Rain” (Cyprus, 2012). Now he lives and works in Sofia City.

 

тази нощ ще бъде перла
от маслата на Мароко ще блести
ще ме превърне в ленен плат
и дълго
много дълго
ще ме люби

ще ме погледне в очите
и ще ме убие

 

Час

В есенна неделя
нареждам обедната
маса
дълбока като пръст
и с корени високи.

Разстилам бялата
покривка
и там се спускат
детските ми спомени
за столове високи
и резбовани
със живи хора.
И супника от
порцелан
разказваше
благоуханно…
Отблясъци на
сребърните
същности.
Часовникът си
удряше
дванайсет
със дванайсетте си
чукчета.
Час дванайсет
непорочен
и щастлив.
Час неделен.
Час на
бяла
есен.

 

цивилизовано

като талисман на шия
те нося моя друга душа
като белег – името ти

сънят ми се оплита
в червени водорасли
и се превръща в перла
която някой друг
по-цивилизован
ще закупи за подарък
в някой черен
петък

 

Ще се събудим

Сигурно е от времето
(едва ли съществува
друго освен)

няма те

топло почти студено
докато
връзваш панделки на
парадокса
(ще се събудим,
другото не го помня)
и си играеш на дама
(помниш ли как се подскача
1,2…до безкрая)

присъстващо да те няма
няма да кажа че
но, Боже
и по дяволите

колко е нежна
твоята кожа

 

Научи за

„Научи за бора от бора“
Мацуо Башо

Как дълго пада есенния
лист
откъснат от предълго
лято
И във високи борове
с телата си закрилящи
небето от
земята
пречупва се на зимата
стоманения ръб
И ти
и аз
подхвърляме и
времето и
вятърът
във боровете спрели
гръб до
гръб

И боровете ни познаха

 

пролетен кон
вържи го за
сляпата неделя
и забий гвоздей

ако остане

 

дъждът ръми
като устни
върху плътта ми

обикновен копнеж
за гръмотевична буря
и смърт

 

Стихотворение за неделя

косата ти ухае с дъжда
на есенно сено в неделя

и в тишина повила
всеки звук
на листите треперещи
от срамежлива светлина

паяжина

нагоре
се издига

тъй прозрачна
като златна есен

 

la alegria

плач
убити китари

стъпките ти умират

ехото удря главата ми
роклята ти е с цвят
коленете ми на
вечните камъни на Palacio episcopal

на сърцето последния път
Peregrinatio Compostellana

 

Отново Итака

О, този дъжд гори под стъпалата ми,
безценен дар за огнените танцьори,
с тела прозрачни и пропити със сол и вятър,
и светлина.
Да! От светлина е семето ни пръснато по всичките посоки
и ето идва време в шепите да го сберем и ти и аз,
да го засеем, да, да го засеем там – зад границата на свещената
гора, където всички думи са родени и завършват с алфа.
Заклевам се в синьото безбрежие на този океан,
в кораба на кораба на първия мореплавател след потопа,
в светлите очи на нашите деца.

Завинаги Итака
(и нека да бучат във огън метеори)!

 

цвят

между
небето и земята
дъжд
и зло е

камъка да вдигнеш
и камък да оставиш
зло е

между
дъжд и
цвят

 

време

нощта пръстите
кожата потрепва

камбаната на Нотр Дам
обратно броене на сърцето ми

другото е дълго изречение за време
да бъдеш или да не бъдеш

 

друга писменост

пиша с йероглифи
коленичил
над облаци
с твоя образ на моите длани

сега спиш и сънуваш
в други небеса

забравила
розетския камък на сърцето си

тази сутрин е много студена
снегът продължава да вали

 

за Анжелика

подобно на Orlando furioso
стоя пред прохода на
твоите мисли

със сърце оголено
и очи от сол
защото тази нощ
е първа
и последна

и нека да започне буря
и нека удрят деветте цимбали

о, океан
ти нямаш дом
и край ти също нямаш

 

Лист

„… и нейний странен кораб ще потъне“
Н. Лилиев

Като тънък лист
се спуска вечер.
И бялото е доминанта.
Това е тъй
и ще остане.
И корабът върху вълната.
И нямат повече значения:
дъхът,
духът,
и тихата любов,
когато.

Като лист се спуска
бяло вечер.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments