Христина Асенова – Тарантино

Представяме ви пролетните стихове по Тарантино на Христина Асенова – едно от най-новите и много талантливи открития на Нова асоциална поезия през настоящата 2018-а година, която по време на последното четене на групата в столичния клуб MAZE миналия месец сияеше като истинска черна звезда и затвърди статуса си на любимка на нашата публика.

 

*
светът е голям
и ми липсваш
навсякъде

 

off.line

и ако тази вечер
спра да отговарям
знай
че имам 3% батерия
и още
по-малко
вяра.

 

*
да лекуваш
несподелена любов
с поезия
е като да лекуваш
последен стадий рак
с алтернативна
медицина

надяваш
се
на
чудо.

 

пет сантиметра в секунда

(нещо нежно за Неруда и черешите
или Чехов и вишните
в случай, че си Георги и четеш)

пет сантиметра в секунда
е средностатистическата
скорост
с която падат
вишневите цветове

също и снежинките

също и
римите
на п(ад)налите
поети

 

bdsm

да вържеш
римите
и да дисциплинираш
поезията ми
е форма на садизъм
която
моят мазохизъм
няма да приеме

трябваше да
те предупредя:
в стиховете
няма
безопасни думи

е, сега
след като не можеш
да ме накажеш
с повече
от това,
че те няма
е твой ред
да се
подчиняваш

 

*
все си избирам
мъжа със пороците
ще пие
ще пуши
ще залага
или
ще ми посяга
ще ме заменя нощем
със други

а ти?

ти си с най-лошия
влюбен си.
в мене.

 

по твой образ и подобие

и дори да ме наричат
блудница
всичките ми
молитви
свършват
с твоето име

 

g точка/9.80665

ще те притисна към леглото
малко повече от земното привличане
за да свържа всичките ти лунички
като във детска книжка
и ще получа няколко съзвездия
все още неизследвани
защото си ги скрил
по млечния си път
в който като котка
ще си потопя мустаците
и ще си забия ноктите
в ръба на тая купичка
която се оформя в лявата ти ключица

за да ме изгони после
я баба ти, я хубавата ти жена
че вкисвам млякото
и дълго ще си ближа лапите
на някоя строшена керемида
напечена от слънцето през лятото
а после като стане тъмно
ще се промуша през прозореца
да спя върху сърцето ти
на точица

където ми е мястото

 

*
всяко тръгване
е като малка смърт
без погребение
без свещеник
но кога сме вярвали
в някаква религия?
ще ми се поне някаква тленна черупка
на тая любов
да имам
да я взема в ръце
да я пръсна на прах
в някой безименен градски канал
с всичките други отпадъци
при плъховете
и клошарите

където Бог няма

където нищо няма

където тебе те няма

както те няма
и сега
в ръцете ми

да ти е хрумвал
по-добър ковчег от моето тяло
където да се заровиш
когато най-накрая се измориш
да ме гледаш как си тръгвам?

 

обратно

обратното на Слънцето
е затварянето на очите
на поезията – смъртта
на водата е да спра да дишам

а ти –
обратното
на
любовта

 

*
ако бях Тарантино
щях да те убия
(във финалната сцена, ама разбира се)
след като покажа на всички
как във ръцете ти
си отворих душата
(със светеща вътрешност… ама разбира се)
и как я разкъса
като глутница кучета
с обещанията си
(неспазени, ама разбира се)
и как крехкото гръбче
на всяка надежда
беляза с камшика на липсата си
(нямаше да си тръгваш… но тръгна, ама разбира се)

ако бях Тарантино
щях да си облека червената рокля
или поне нещо жълто
и щях да те свърша
веднъж
и завинаги
докато гледаш филма за себе си
(със себе си в главната роля, ама разбира се)

ала не съм… Тарантино
и ти все още живееш
в заблудата
че ще ти се размина
(но няма.
ама разбира се)

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments