Демир Демирев е роден през 1941 г. в с. Злато поле, Хасковско. Член е на УС на Съюза на независимите български писатели. Негови стихове са преведени на португалски и руски. Автор е на девет книги с поезия: “Бяла вода” /1996/; “Само душата ми…” /1996/; “Усилия” /1997/; “Писма за тебе” /1998/; “В сянката на розата” /1999/; “Тополчице” /2000/; “Лъжецо мили, Одисей…” /2001/; “Невидимото ще узрее в есента” /2004/. Понастоящем живее в Димитровград. Стиховете в предложената на вашето внимание публикация са от последната му стихосбирка – „Злато поле – Париж“, издадена през 2006 г. /изд. „Захарий Стоянов“/.
Към входа на живота
Висока е вратата на времето.
През теб преминава
като през иглено ухо.
Дните нямат врата
И в тази сутрин
влизам
с объркано
сърце.
Светът движение
А пък дядо ми казваше
като река е
оня кон,
когато рече
полудява.
Безнадеждност
Кръвта ми изтича
жива
в пръстта.
Решението й
ме вкаменява.
Превита трева
Студено е
нямам си никого
освен дъжда
дъжда освен
и тъмното.
С лице към сушата
Пресъхнала е реката
и само с двама-трима
пътника
прибира се
пътят
към селото.
Новолуние
На две разделен
градът
не е равен
на две половини.
Крайни квартали
Последна автобусна спирка
нито говори,
нито мълчи,
кога е облечена,
кога е съблечена,
знае ли някой?
В дните на септември
Жълтите есенни лодки
дойдоха –
мене още ме няма.
До рамото на дядо
На ухото му цигара
и цялата вечност
с него
още върви
Ангел в стаята
Разговарям
пред огледалото
обяснявам
на себе си
че съм аз.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018
