Александър Арнаудов – Когато дописвам луната

За нас е удоволствие да завършим днешните публикации в апокалиптичния пролетен вятър на априлския брой 10 на нашето списание с поредната свръхдоза безкомпромисно талантлива, зряла и подкупващо „интертекстуална“ поезия на 19-годишния Александър Арнаудов. Светът се създава единствено чрез своя край от големия взрив на сърцето.

 

никъде

само залезът
разказва
за празния поглед
на вълка
когато дописвам
луната

 

житие

сърцето ми
отвътре навън
по края на небето
ангелите падат

 

дълбочината на сърцето

давя
на едно и също място
думите
спасява ги
изкуственото дишане
на мълчанието

 

порязвам те
с дъха ми
докато се разтичам
ближа цветя с очи
докато лягам
усуквам корени
в небето

пониквам
в празен
гроб

 

наследство

вечният сън
изпраща писма
нотариално заверени
с твоя спомен
кошмар
в листата
на изсъхнали цветя
където се връщам
всеки час от нощта
за да те намеря

 

друг живот

всяка вечер
до мен ляга
непознат

името му е
любов

 

страст

целувам ръцете
които обират
гроба
на сърцето
в който пропадам

 

съзвездия

на Христина Асенова

с теб
сътворихме света
с големия взрив
на сърцето
който го разпръсна
по цялото небе

 

пада звезда

има история
която света помни
преди да се родиш
ти обещах
да сме заедно

счупих на безброй части
небето
за да запълня
черната дупка
на сърцето ми

но не зная
дали душата
е част от тялото
или трябва
да те върна
обратно

освободи ме
от затвора
на времето
ще те заведа
на нашето място
в света

 

слабо място

ножът прониква през
гръбначния мозък
и спира в сърцето
точка за прицел
за линиите на дланта ти

лъчи

докато полагам глава
за да умра заслепен

 

възраст

празникът на сърцето
облича тялото
в любов
която не стига
когато те обичам

 

не спим

любовта ми
е изморена
след теб
не стига за мен
от безсилие
на празника на влюбените
си подарявам валентинки

 

очи

броя любовта
по редовете
на небето
сдържам въглени

вдишвам звезди
сърцето ходи
над мен

 

самоубийство

очите ми
пронизват
тялото ти
за да умра
аз

 

възраждане

уча се да чета
буквите от
името на душата
написани
като любов

 

целувка

дишам катран
посаден
в завода
на улицата
докато увивам
език около
суровия вкус
на живота
димът прави
примка в комина

 

ябълка

всеки обича
като малко дете
отхапало залък
от истината
да порасне
без да може
да играе
на криеница
със смъртта

 

фауст

на общите снимки
виждам
само сцената
как падаш
от небето
и се изкачваш
до земята

 

сбъдни се

ако си звезда
си всички мои желания
в една нощ
имам две сърца

 

целувка

небето трепери
в тишината на цветята
поникнали от костите
на снега
който вали
за да разцъфнем заедно

 

изгрев

намери себе си
застани на небето
и се хвърли от него
в света си

 

любов

когато паднат всички звезди
на небето
ще се желаем
сами

 

поезия

сърцето
е мрачно
като живота
в бели стихове

оставам на небето
освен когато раждам

като истински мъж

 

урок по история

в газовата камера
всеки отива
на небето
само ако каже
правилната дума
след обичам бог

 

учител

намери това
което другите
използват
да умират живи

 

живот след смъртта

понякога мисля
колко хора убих
в мен
само за да набирам номера
на погребалната ти агенция

 

очите ти

някога бях
част от злото
което даваш на света
сега го виждам
в огледалото

 

рождество

в утробата на света
разбираш че водите
на живота
са мътни на повърхността
само спомените
стоят на дъното

 

светлина

имаш две сърца
едното е залеза
второто – изгрева
между тях
си ти

 

искам да ме огрееш
като слънцето
и когато залезе
да останеш
на небето

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments