Васил Прасков продължава да твърди, че Достоевски е поет и да възпява смъртта като единственият път към любовта отвъд. Когато този свят е само ръката ти, всичко свършва в топлата уста на небето.
една индианска легенда гласи
че ако имаш най-съкровено желание
трябва да хванеш пеперуда
и да го споделиш с нея
но за това трябва
да си цялото небе
животът
получаваш
силен ритник в главата
като писмо
което самият ти
си написал
този свят е само ръката ти
вечер от залеза вали мляко
сутрин от изгрева падат
пожълтели снимки
любов
убиваш ме
следователно
съществувам
твоя
кръвта ми не е синя
нито червена
тя е по ръцете ти
нож
поезията
е като уличния бой
не е важно
кой е по-силен
а кой
е по-луд
графити
подлезът е сънят на всяка улица
гол и надървен скрит под земята
ухаещ на урина и любов
чакащ като луд
маркуча на боклукчиите
мръсна дума
под дъжда от мълчание
нощен труд
вечер свършвам работа
облаците вият като кучета
слънцето залязва
с миналото настоящето
и бъдещето
кучетата лаят – керванът си върви
наказание
достоевски
нарича престъплението
нещастие
интересно
как би нарекъл
любовта
лагер
тялото ти е свети себастиан
опасано с бодлива тел
наместо стрели
(ореолът му пада като зенитна ракета)
душата ти е дневникът на ане франк
термидор
в твоята стая
лятото никога не идва
никога не си отива
прогнозата за времето
е смъртта ти
очите ти ме будят рано
живея разсеяно
умирам по навик
танцува нежността по кожата
на върха на езика –
вени и слабини
обичам когато танцуваш смъртта ми
когато танцуваш
кожата издава звуци
клатят се в устата като кости
вибрират в слабините
зърната ти изгряват няколко етажа над града
вените миришат
въздухът те арестува
с всички ерогенни зони
вратите се чупят
бедрата се втвърдяват
коремът хлътва надолу
сексът слага нови обувки
мъртвите танцуват с твоите пръсти
пролетен вятър
март
пеперудите в стомаха
четат фурнаджиев
21 март
днес е световен ден
на депресията
и невъзможната любов
не пишете поезия
животът е игра на думи
която всички губим
пресата днес
гробът ти е светещ вестник
сърцата гнездят в пръстта му
всички читатели умират
дълго пресъхва градът
тишина
ти си езикът
на който обичам
цял живот го уча
защото го знам
едип
в окото
на сърцето ти
слънцето ще изгаси
фаса си
любов
под нас и над нас
пътища
между тях пресичам
на червено
себе си
с червен химикал
нарисува огън и разплакано око
а аз отидох
да си търся тялото
2 Х 2
чадърът ти е моят пол
в очакването набраздило тротоарите
протягаш моята ръка
с разпръснатите сандвичи и бомби
апокалипсис
чакам те
но падат
само звездите
толкова по мъжки женствен
искам да знам всичко за теб –
кога изгрява слънцето
и къса гласните струни
на слепите
рано или късно
ще дойде нашето мълчание
краят
на 32 декември снегът спира
облаците падат в морето
сърцето подрежда водите на картата
после мостовете и небето над тях
накрая слънцето
казва на икар
да се прибере вкъщи
слънцестоене
любовта е проклятие което си забравил
но не можеш да премълчиш
дните растат като нокти на ангел
всичко свършва в топлата уста на небето
любовта не пътува
на предната седалка
нито на задната
тя винаги шофира
отвъд
любов
всяка надежда
тук
оставете
един ден те срещнах
и животът не продължи
случвали са ми се
и по-странни неща
от това да те обичам
смисълът на живота
прекалено много
те обичам
и прекалено мръсно
е всичко
за да остана
жив
не мога без теб
като разбойника без рая
единствената ми надежда
за спасение е
че ще ти липсвам
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018