Васил Прасков – Този свят е само ръката ти

Васил Прасков продължава да твърди, че Достоевски е поет и да възпява смъртта като единственият път към любовта отвъд. Когато този свят е само ръката ти, всичко свършва в топлата уста на небето.

 

една индианска легенда гласи
че ако имаш най-съкровено желание
трябва да хванеш пеперуда
и да го споделиш с нея
но за това трябва
да си цялото небе

 

животът

получаваш
силен ритник в главата
като писмо
което самият ти
си написал

 

този свят е само ръката ти

вечер от залеза вали мляко
сутрин от изгрева падат
пожълтели снимки

 

любов

убиваш ме
следователно
съществувам

 

твоя

кръвта ми не е синя
нито червена

тя е по ръцете ти

 

нож

поезията
е като уличния бой
не е важно
кой е по-силен
а кой
е по-луд

 

графити

подлезът е сънят на всяка улица
гол и надървен скрит под земята
ухаещ на урина и любов
чакащ като луд
маркуча на боклукчиите
мръсна дума
под дъжда от мълчание

 

нощен труд

вечер свършвам работа
облаците вият като кучета
слънцето залязва
с миналото настоящето
и бъдещето
кучетата лаят – керванът си върви

 

наказание

достоевски
нарича престъплението
нещастие
интересно
как би нарекъл
любовта

 

лагер

тялото ти е свети себастиан
опасано с бодлива тел
наместо стрели

(ореолът му пада като зенитна ракета)

душата ти е дневникът на ане франк

 

термидор

в твоята стая
лятото никога не идва
никога не си отива

прогнозата за времето
е смъртта ти

 

очите ти ме будят рано

живея разсеяно
умирам по навик
танцува нежността по кожата
на върха на езика –
вени и слабини

 

обичам когато танцуваш смъртта ми

когато танцуваш
кожата издава звуци
клатят се в устата като кости
вибрират в слабините
зърната ти изгряват няколко етажа над града
вените миришат
въздухът те арестува
с всички ерогенни зони
вратите се чупят
бедрата се втвърдяват
коремът хлътва надолу
сексът слага нови обувки
мъртвите танцуват с твоите пръсти

 

пролетен вятър

март
пеперудите в стомаха
четат фурнаджиев

 

21 март

днес е световен ден
на депресията
и невъзможната любов
не пишете поезия
животът е игра на думи
която всички губим

 

пресата днес

гробът ти е светещ вестник
сърцата гнездят в пръстта му
всички читатели умират
дълго пресъхва градът

 

тишина

ти си езикът
на който обичам
цял живот го уча
защото го знам

 

едип

в окото
на сърцето ти
слънцето ще изгаси
фаса си

 

любов

под нас и над нас
пътища
между тях пресичам
себе си
на червено

 

с червен химикал

нарисува огън и разплакано око
а аз отидох
да си търся тялото

 

2 Х 2

чадърът ти е моят пол
в очакването набраздило тротоарите
протягаш моята ръка
с разпръснатите сандвичи и бомби

 

апокалипсис

чакам те
но падат
само звездите

 

толкова по мъжки женствен

искам да знам всичко за теб –
кога изгрява слънцето
и къса гласните струни
на слепите
рано или късно
ще дойде нашето мълчание

 

краят

на 32 декември снегът спира
облаците падат в морето
сърцето подрежда водите на картата
после мостовете и небето над тях
накрая слънцето
казва на икар
да се прибере вкъщи

 

слънцестоене

любовта е проклятие което си забравил
но не можеш да премълчиш

дните растат като нокти на ангел

всичко свършва в топлата уста на небето

 

любовта не пътува
на предната седалка
нито на задната
тя винаги шофира
отвъд

 

любов

всяка надежда
тук
оставете

 

един ден те срещнах
и животът не продължи

случвали са ми се
и по-странни неща
от това да те обичам

 

смисълът на живота

прекалено много
те обичам
и прекалено мръсно
е всичко
за да остана

жив

 

не мога без теб
като разбойника без рая

единствената ми надежда
за спасение е
че ще ти липсвам

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments