Ружа Матеева – Погали ме по косата

Завършваме публикациите в новия брой на списание „Нова асоциална поезия“ на Цветница с едни от най-силните стихове на неговите електронни страници на редактора му Ружа Матеева, която днес има имен ден. От името на цялата редакция – всичко най-хубаво и светло, и нека любовта и поезията направят така, че винаги да е – отвъд!

 

погали ме по косата
не знам дали
за първи път
за последен
или завинаги
смъртта е в миговете
без докосване
а аз искам
да живея

 

тъгата приема човешки измерения
сънят капе като дълго отказвани сълзи
върху дланта ми
само така мога да спя
с прошката
че те има

 

ледът никога
не се пропуква
ледът се завива с лятото
само за да стане
по-непробиваем
догодина

 

синините се разнесоха
като мастилени петна
по пръстите ти
престъпление е
аз да помня болката
вместо теб

 

небето е алено
през лупите на бинокъла
заменил очите ти
кръвта вали
като непредвидим дъжд
но не знам твоята ли е
или моята

 

не си въобразявай
че си способен на убийство
смъртта е изцяло женско
изобретение

 

не ми пипайте децата
чистото пространство
в което обичам
и меките възглавнички на пръстите
с които галя
по-добре съхранете вашите
за да има къде
да се срещнем

 

не съм крайпътна гара
и вие не сте влакове-стрели
докато следвате
острата линия на носа си
строежите ще рухнат
чакалните ще са тъжни подземия
а от мен ще остане
само един
тънък железопътен писък
към небето

 

очакваш от мен
да те доизградя
като втори етаж на блок
с чисто нова дограма
да лъсна нереалните прозорци
да сложа в тях
изкуствено слънце
а ти да обелиш
истинската ципа на живота ми
за да съчиниш илюзията
като сърцевина
не мога да си представя
по-страшен филм
на ужасите

 

първо се уча да нося
самата себе си
след това тези
които съм родила или опитомила
за да губя през годините
постепенно
като грахови зърна
всички изстрадани тежести
накрая някой ми казва
че съм топла колкото
престояло печено без гарнитура
добре че не вярвам
на чужди житейски рецепти

 

крадецът вика
дръжте крадеца
насочват срещу очите ти
стоманено острие
за да те накарат да изковеш
свое
вниманието е слабост
защото избирателния хаос
е по-вървежен
ако това е
реалността на съществуването
оставете ме
да спя

 

не ми се сърдете
фиктивно напускам
фиктивната си личност
за да мога да дишам
наистина

 

децата ми са изкупителна жертва
на съвремието
непрекъснато трябва да се извинявам
че съществуват
защото грижата за тях убива
всяка умствена гънка
на егото
чуждо и собствено
отдолу врат кръв и плазма
но Боже
никой не иска
такъв челен сблъсък
със себе си

 

на върха на социалната пирамида
стои дебела леля
лапнала голям телефон
лелята вика „селяндури“
на мен и едногодишната ми дъщеря
понеже не смогва успешно да ни прегази
на тротоара
под краката й се гърчат
всички асоциални надежди
че светлината някога
все пак
ще пробие

 

от повърхността
няма вече нищо за късане
нищо за продупчване
нищо за порязване
нищо за сълзене
затова спрете с експериментите
за атомна война
с това което съм
по-добре напишете трактат на тема
как се взривява пустотата

 

позата като стил
позата като надмощие
позата като общуване
позата като лоша перисталтика
позата като тъжен изход
с пускането на водата

 

критерии за прием
в обществения зверилник
да си виновен пред всички за всичко
да си удобен
равен
управляем
и страхлив
аз обаче си имам
собствена зоологическа градина

 

кожата ми е лист
оризова хартия
изтънява даже
от тишината
но под твоите пръсти
свети

 

дъждът е тук
винаги нужен
винаги тих
прилича
на теб

 

и аз съм добре
няма спомен който
да не обичам

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 10, април, 2018

Comments

comments