Стефан Гончаров – Страст

Изреченото обичайно е немилостиво лаконично, не закача и половин нота от musica profana. Докато слушаш „плътната емпирия“ обаче, казаното е като в субатомен свят – постига изумителна множественост на променливи в състоянието, но „стабилни“ във видимостта си образи… Тази поезия е предупреждение към човешкостта, която е все по-отдалечена и отдалечаваща се от началата си – както водите на Геон, са все по-далечни на Едема… Тя иде като предупреждение.

Ваня Стефанова

 

страст

излекувани присъствия
цъфтят като тумори в нощта
под луната и нейните
несподелени затъмнения
в кървавото безразличие
на един възбуден Бог
разпнат от желанието
да бъдем негови

 

погледът ти е
върхът на игла
на който се събират
всички мои дяволи

 

стъпала

прекрачваш всяка граница в мен
езикът ми цъфти под стъпките ти
преглъщам всяка повърхност
по която си ходила
храча червени гълъби
обречени да летят в утробата ти
цял живот

 

сърцето ми увито
във вързаната ти коса –
черни въжета на невидими кораби
проядени от светлина и сол
потъващи на дъното
на небето

 

саломе

капани нежност са ударите
които редя по кожата ти
провикваш се от бъдещето ни
като непохватен пророк
който чака
да му отрежат главата

 

(не) говори

думите ти са
съкратено мълчание
когато те е страх че
ще се промъкна в смъртта
без теб

 

облаци изтичат
от небе от плът

(пустинята расте
между бедра и
устни)

вливат се
в сянката на голото ти тяло


сняг вали в очите й

бели пустини обгръщат
зеницата на нощта

погледът й завива
русокосата ми сянка
докато аз гася пожарите в съня ни
на непознати езици

 

целувките проглеждат
по ръцете ми –
нарязани обещания
превързани и спазени
с език

 

език

кожата ти рецитира спомени

думите целуват
невидими тела

долу заровени в плътта ти
нощите сънуват
слънчев полумесец

 

думите ти са
преведени отсъствия
на непознат език
записани отвесно
на разстоянието помежду ни

 

любовта е погребение
безполов хищник
с обратна захапка
и криви крака
който пълзи след твоята сянка
с букет от камъни и пръст в устата
където мириса
на разлагащо се тяло
чака да те настигна

 

сечения или
цезарово утро

плюя
божествени вътрешности
оставени да боледуват
в утробата ти
(из)родени в леглото
на което се запознахме

 

пълнолуние в южния

гърдите ти са миди
без бисери
ребрата – нарези
по изпотена кожа
нощта откъсва
презрялото ти отсъствие
забраненият плод
на любовта ни

 

тялото ти е опашка на змия

съскащата ми сянка
оплетена в теб
хапе напосоки
всяка вътрешност
която страхът ти
дълбае и запълва
с мълчание

 

евангелие по матея

екранът
е ръждясал поднос
върху който сърцето ми
прилича на камък
който няма да хвърля
по теб

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments