Слави Томов – Saudade

Странно, но винаги съм се чувствал (необяснимо) повече тъжен, отколкото щастлив. Не зная защо е така. Често съм тъжен и без причина. В последно време обаче ме натъжават хората. Колкото повече ги опознавам, повече ме натъжават. Може да ме натъжи дори снимка… Често тъгата ме движи, нещата, които пиша са по-скоро тъжни. Вземете една бутилка с бира, насочете я към залеза и погледнете през нея и ще видите цвета на тъгата.

Слави Томов

 

Saudade

Днес ме среща пак Г- жа Валерия.Познава ме отдавна. Приближава се към мен. Казва ми: толкова си елегантен моето момче. Приличаш на италиянче. Хваща ме театрално под ръка.Тя е над 85. Достолепна жена. Късните следобеди си прави разходки из плажа. Върви много бавно, на почивки. Знам, че мъжът и е бил моряк. Казва, че корабът някъде около Рио претърпял инцидент и изчезнал безследно. Но аз знам и друга история. Историята, че някаква красива жена му била завъртяла главата в Буенос Айрес и той повече не се бил върнал. Мълча си, не искам да натъжавам излишно тази възрастна жена в епилога на живота и. Заварвам я понякога да стои сама до Стария плаж ‘на Фотев’. Стои сама и гледа танкерите чакащи на рейд в пристанището с подути трюмове от суров петрол. Не и се обаждам. Не бих могъл да наруша този неин метафизичен копнеж. Португалците имат най-красивата и точна дума за това състояние. И тя е: saudade. Случило се е ранните 60. Запознали се до Морското казино. И така. Омъжила се за него. След 6 месеца тръгнал. Казабланка. Пасадина. Марсилия. Толкова. Един ден Г- жа Валерия ме покани в тях. Имала нещо важно да ми казва . Отидох. По стените имаше снимки на младеж около 20. С моряшка фланелка. Със сини очи. Запалих цигара. Сетих се за историите на Juan Carlos Onetti. Забравих ги. После за Zvevo. И него забравих. Запалих нова цигара. И тя пристигна. Постави някаква кадифена кутийка в дланите ми. Отворих кутийката…

 

*
Познавам подземни Бургаски бандити, които носят ризи за трицифрени суми. Изразяват се кратко. Повече слушат, по-малко говорят и в задимените барове до пристанището разговарят с ангелите на Хесус. Там срещнах Бокачо – боксьорчето, с индигови ‘дантелени’татута около врата и имена на красиви бамбини по крайниците му. Малагата на летните видения, когато вместо закуска пиех мартини или мохито върху сърфове до плажа. Движех сам, елегантен, избягвах вечер да плувам навътре в морето, знам какво ти причинява.Следях ръцете на Бокачо. Стойката. Ляв прав. Дясно круше. Идваха. Заминаваха си. Всякакви. Ставаха спречквания само заради лоши погледи. Прибирах се с набита морска сол в дробовете. Или преспивах из случайни мотели с мирис на лубриканти и скъпи парфюми. Една вечер срещнах Лиза от София. Нямах пари. Нямах нищо за ядене. Салваторе, джобовете на сакото ми бяха пълни с цигари, цитруси и краден коняк от пристанището. Лиза. Както и да е Панчо от рибарското ми даде 10 кинта. Купих и сламена шапка. Купих и скариди варени завити в испански вестник. И останалото дадохме на една гледачка. Минаваше полунощ. Закарах я до пристанищните контейнери. Първи се качих аз. Издърпах и нея. Легнахме по гръб. По гръб, небесно отче. И зяпахме морето над нас. Морето над нас. Докато заспим.

 

Drowners

Рони ме научи да смесвам конско месо със свинско. Излизах от имунен срив. Трябваха ми протеини. След него се почнаха денталните ми панорамни снимки. Оправих си зъбите. Протеини. Гимнастика. Атаки на фрешове. Тичах рано сутрин около пристанището. С путки не се занимавах. Виках платени. И слушахме заедно Hirowitz. Дължа всичко това на Рони. На Рони от бара до доковете. Дължа го и на Michael Gira. Дължа го и на JeanGenet.Увеличих раменете си двойно. Имах лош десен удар. Бях изхвърлил всичките ми сини ризи. Бялото ми придаваше непорочност. Не бях непорочен. Дълго бях тършувал из нощните небесни бордеи до порта. Направих си индигови тату-та по пръстите. Купих си красиви обувки. Сака. Зяпах бокс. Рони ми каза много да внимавам. Начерта във въздуха едно разпятие и ме изпрати. С Бургаски бандити шега не бива мой. Виждал съм, как големи момчета плачат от дреболии и как се смеят в чакалните на лицево-челюстни хирурзи. Планктонът сякаш ме преследваше из хоризонта. Имах нисък холестерол и бях висок на ръст. Само часовникът ми беше 500 звонк. А Хесус- намачкан в джоба ми. Ринговете на униженията ми. Сънувах вдовици в черен креп. Боеве с кучета. Богаташки с кокаин по слабините. Танцувах от сила. И Себ ме пипна. Пипна ме по рамото. И той ми каза да внимавам. И една сутрин тръгнах към Плов и Соф. Пристигнах рано в Плов. Моряшката ми фланелка нагъната в задния джоб. Един бар. Втори бар. Трети бар. И някакъв иска да ми продава нещо. Да сме свиели някъде. Свихме нанякъде. Усмихнах му се. Имаше хубави пръсти Jean. И искаше да запази тези красиви пръсти и офейка. Четвърти бар

 

*
Куртизанките до сините докове и те си празнуват по свой си начин. Миналата година на 8-ми отидох при красивата Ромина. Четях тогава Fante. Танцуваше пред моряци, тираджии и докерчета. Навъртаха се и бандити. Ходех да я гледам. Не я гледах, как танцува . Гледах очите и. Един ден скъси дистанцията. Само заради разговора Мадам Irma ми поиска 50 кинта. Ромина. Влизаше. Излизаше и в антрактите идваше при мен да си говорим. Pimp-овете и ме гледаха лошо. Играчи. С масивни сребърни верижки. Харесвах тази жена. И тя ме харесваше. Дори не се реших по този начин да я имам. Една вечер. Пристигнах пиян. Ромина пак танцуваше. И тогава докоснах с пръсти устните и. Смути се. Устните- там- откъдето тръгва любовната зараза. После ми писа от някаква casa от Южна Испания. Хлътнала беше по мен. Живеела с някакъв възрастен евреин. Беше объркана. Прескачаше от тема в тема. Накрая ми се обади. Плачеше. Спомена сините докове. Липсвали и. Спомена думата отрова. Каза, че ненавижда този човек

 

*
Препрочитам пасажи на IssacBabel за криминална Одеса. 10.30 . Поръчах си куртизанка 400 звонк. Два часа. Обръснах се. Сложих си чиста бяла риза с тиранти. Афтършейв. Отворих си една бургаска бира и утре отивам да ми татуират на пръстите JeanGenet. Все тая. И презервативи нямам дори. Утре, някой пореден уролог ще лекува любовните аркади срещу мен с augmentin.

 

*
Ранните 90 имах свой бар до плажа. Идваха всякакви: комарджии, тираджии, моряци, таксиметрови, куртизанки, туристки. Като ми писнеше, хвърлях белия хангел и отивах до вермелиновите дюни. Или плувах навътре в морето, докато получа приятно схващане в мускулите. Помня все още доста от тези мои клиенти- персонажи.Едно лято взе да се навърта един моряк. Пръскаше малки състояния при мен. Много пиеше и когато ставаше да пикае, буквално танцуваше. Беше непредвидим тип. Сприятелихме се. Представи се с името Бокачо.Много истории знам от него. Но само една заседна в мен. Историята му за ръкопашните юмручни схватки в корабните трюмове.За лошите аркади от ударите. Една вечер. Някакъв испански моряк го предизвикал. Чест. Нахълтали в трюма. Заобиколили ги. Само двамата. Един срещу друг. Тук ще спра. Довлякли Бокачо до каютата. Оставили го да легне. Веждата му била сцепена. Кървял много лошо. И. Изправил се той. Свалил колана си. Настъпил с десния си крак единия му край и хванал с ръце другия му край. Изкарал автоматичния си нож и започнал да стърже по колана. Накрая, събрал прахта и посипал отворените рани с нея. Течението спряло. Повече не го видях. И един път. И аз направих същото. Както моряка Бокачо. Нямах никакви аркади. Но имах още по-болезнени любовни удари. Бях пил в един бар. Прибрах се късно пиян. Свалих колана си и направих същото както Бокачо. Събрах прахта и бам. Върху сърцето. След това съм заспал…

 

*
Много се постарах аз за Силви. Две седмици слагах всичко в ред. И накрая Силви дойде при мен. Огън жена. С черна. Права коса. Зелени очи. С прилепнала розова рокля по нея. Щях да се задавя. Беля голяма. Опитах се да я целуна по шията. Но тя ми каза да не съм бързал толкова. И хоп. В ателието ми. На прага и се хиля. Казвам и: Силви, ако искаш на ръце да те пренеса до леглото. И тя: Слави, докато съм тук, ти забранявам да употребяваш думата легло. Отворих аз две кутийки с ледена бира и и подадох едната. Наздраве. Ама как така от кутийката щяла да пие? Не било възпитано.Налях и бирата в чаша за шампанско и кротна. Кротна и седна. Една жена трябва да кротне първо, тогава я омайвай тънко към леглото. И както седна аз се залепих за нея. Ама защо съм се врял толкова близо? Не можела да диша. И изведнъж, да съм и покажел банята. Банята ли? Потривам вътрешно ръце от доволство. Показвам и банята. Дошло и било. ГОСПОДИ. Сякаш на всички 3 или 4 милиарда жени по света винаги им идваше, когато при мен имаше красива жена. Пия си аз бирата и чувам Силви да крещи. Изскача от банята. Луд ли съм бил? Какви били тези грозни риби, които плували в мивката? Отвръщам, че това е изненада за романтичната ни вечеря. Вечеря. Паля цигара. Силви, ме нарича варварин. Безчувствен тип. След пет минути пак кротна. Баси майката. Стоим си ние и Силви пак: Слави, какви са тези сърца на огледалото нарисувани с дамско червило? Червило ли?! Ставам аз. Закривам огледалото. Казвам, Силви, ходя в неделите да играя роли в театъра и се налага артистите, когато са на сцената, да бъдат гримирани. И Силви: Хм.Ами колко жени съм бил вкарвал аз тук? Сигурно не била тя първата. Господи. Оставям бирата. Свличам се върху бедрата и. Прекръствам се и казвам: Силви, нека господ ме прибере, ако лъжа. Но тук само кракът на моята сестра е стъпвал. И Силви пак: Хм. След още пет минути. Слави, гладна съм. Гладна, но искам да ме заведеш до тези твои сини докове. Господи и проклети сини докове. След половин час сме там. Ама не били толкова сини, както съм ги бил описвал. И седнахме в един бар. Шампанско, бира, водка. И аз се напих. И както се напих,Силви решава, че трябва с лодка да я разкарам из Бургаския залив. Лодка значи. Наех аз една лодка. И хоп. Силви и аз в шибаната лодка. Стои Силви с чадърчето си на кърмата. Смее се. Сочи с пръст. А аз греба. Смее се Силви. Пак сочи с пръст. Аз не преставам да греба. И както си гребях, ми се повдигна от алкохола и вълнението. И повърнах. Свлякох се по гръб в лодката и съзнание съм изгубил. Когато отворих очи, Силви над мен. Турила си ръката на челото ми. Моли ме да стана. Помислила , че съм умрял.Какво щяла да прави сама жена отдалечена от брега. Стоя си аз и дума не обелвам. И Силви, защо съм бил толкова безчувствен и студен мъж. Да съм я прегърнел.Обвива ръката си около шията си. Аз пак мълча. Викам и: Силви, ти нали нещо се чувстваше неразположена, от къде тоз голям прилив на любов. И Силви се ухили и ми вика: Излъгах те бе Слави. И както ме бе излъгала, забелязах че греблата на лодката ги няма…

 

Бургаски реквиеми

Живея в район, където проповедници с полски акцент, говорят с местните куртизанки за спасението на душата и оставят в скутовете им малки библии с разпятието на Христос инкрустрирано на корицата в имитация на злато. Небесните патоси на измяната Jean. Забрадените курви в рубинен цвят из небесните кораби в прохладната eclessiacatholica. Пасажите от сребърни риби с ангелски криле, които бяха забранени за улов. Кражбите ми от потните витрини на бижутерийските магазини и малките празници в квартирата до доковете на Ромина, където се любехме върху чаршафи с цвят на слонова кост, а покрай прозорците ни шествия от амбулантни търговци и поклонници на някаква езическа Deipara. Помня и Луиза. Напъхваше дланта в слабините ми. Пиехме до умора cinzani заобиколени от pimp-ове и вечеряхме в разкошно скъпи ресторанти. Помня и Ирис. Църковният псалт. Кучият му син. Беше небесен серафим с епилептични припадъци Салваторе. Ревнуваше ме от Кати. Вермелиновите глезени на Кати. Искал да ми духа до пристанищните контейнери. Засмях се. Дадох му кутия с цигари. Изчезнахме с Кати. Пихме в един бар. Във втори бар. Срещнахме Рони. Малко остарял. Пиеше водка с вкус на мандарини и ми подари малко шишенце с афтършейв. Трети бар. Бяхме задъхани от бягства. Със свалени гардове от житейска умора. Кати и аз. Как вървим. Вървим надолу. Двамата. Около пристанището. Кати с подути прасци от високите обувки. Аз- заради дългото ходене. И как хвърлихме тези обувки в морето Хесусе. Хвърлихме ги. А лятото беше още толкова далече. Аз и Кати. Загърнати в зимното ми яке. Подхвърлени някъде из Бургас. Когато рибарите излизаха рано сутрин да гонят бели китове

 

*
Наричах я Росалина. Хубава Софиянка Росалина. Цяла седмица я водех из нощните барове на Бургас да ме видят всички с тази дяволски красива жена. И на вечерни танци я карах. Аз не мога да танцувам и си умираха да я канят. Канеха я те мърлячите. И преди да тръгнат към дансинга винаги прошепвах в ухото на партньора и, че само ако видя ръцете му да се плъзнат под кръста и- ще му ги счупя. Усмихвах се. Купих и гердани. Парфюми. Домашни пантофки. Закарах я дори на втория етаж на моста. Исках да я впечатля. Да скоча. Не скочих. Беше началото на май и водата беше ледена. И така и завъртях аз главата. Завъртях и главата. Ама Росалина все кусури ми намираше. Защо винаги като сме излезели от бара, съм се сещал да пикая? И защо така неприлично съм го правел? Толкова нависоко струята. Защо приятелите ми винаги я зяпали в гърдите? Защо съм бил пиел бирата направо от бутилката? Защо по улиците като минела порядъчна жена, съм се обръщал? Защо съм плюел? Обещах и аз да се поправя. Иначе нямало да ме вземе при нея в София. Настръхнах. София ли? София. Там била перспективата. При мен бъдеще нямала. Бокс. Бира. И барове. Много се натъжих. И една сутрин се събудих пак сам. Беше офейкала. Баси майката. Станах аз. Бира си отворих. Обръснах се. Бяла риза си сложих. И отидох в един открит бар до сините докове. Стоя си аз. Фул с красиви жени. И както си стоя. Някой ме потупва по рамото. Потупва ме. Обръщам се. Едно чернокосо ангелско създание. Била ме познала. От ФБ. И ми се усмихва. И аз и се усмихнах. От София била. София. И пак всичко почна отначало…

 

Публичните оргии са добра идея

Brest в слабините ми. Марсилия в сърцето ми bella.Търсех си старото моряшко арго инфектирано с брутален сленг. ‘Кво става мой’?. Да и го набия дълбоко гърло мой’. ‘Гълташ ли бебс?’ Хроничните надолнища, които имаха вкус на мартини и жасмини Салваторе. Пристанищните viadoloros-и, пълни със слюнка, секрети и пошла красота. Нека пиша за Maurice Pulorge. Или за Рита. Или за Ирма. Няма да пиша за Рита и Ирма. Нека пиша за глада около белите каравели в сънищата ми. За празните каюти пълни с метафизични неврози. Или за Тициана Валеска. Курвата Тициана Валеска. Света Богородица на цветята, Jean. Пъхаше пръсти зад колана ми- дълбоко в слабините ми. Връзвах китките и с рубинената ми вратовръзка на Cardinalli. Връзвах я. И така се любехме. Един път дори разби носа ми. В някакъв лисабонски епилог – смалени. По гръб. И тя заспиваше. Правех се, че заспивам. Не заспивах небесно отче. Библията разгръщах.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments