Емилиян Иванов – Дивата морфинова ярост на черното котараче или древната вина на сърцето

Публикациите в последния ден на мартенския брой 9 на списание „Нова Асоциална Поезия“ започваме с прозата на култовия търновски поет и писател – Емилиян Иванов, един от най-важните и знакови автори на НАСП, истинска легенда/живата история на ъндърграунд движението в България.


ИЗ „В КУПЕЛА НА БУРЯТА или СЕДЕМНАДЕСЕТ ПОВЕСТИ ЗА СЪРЦЕТО”

ОТСАМ ЗВЕЗДАТА НА ИКАРИЙ ИЛИ
ПАЛИМПСЕСТИ НА СЪРЦЕТО

И камъка не вземайте –
със него споря…
по Алг. Балтакис

И стана Иаков рано сутринта, взе камъка, който беше си турил за възглавница, постави го паметник и го поля отгоре с елей. ;
Бит. 28:18

ІІ. …а смокът се беше устроил под един камък в дувара на църквата; беше много хубав, бял и дялан камък, а изглеждаше и доста учен – някакъв латински надпис, като татуировка – майсторска работа, личеше върху лицето му: “По заповед на Божествения цезар Марк Аврелий…” – започваше надписът, а останалото бе изличено – явно, още в древни времена не друг, а самият император-философ бе срещал този камък, бе оценил съвършенствата му и бе наредил мъдро и справедливо: камъкът да стои и пребъдва; и вечно да напомня и значи; затова и да се украси с надпис, а името на Философа да се постави, издялано, там, та да знае цялото бъдеще, а с него и миналото, несмело надничащо изпод Аврелиевото творение, че философите много разбират от камъни.
“Ела, та легни под сърцето ми, пийни от хладината на плътта ми, та да ме благослови душата ти” – каза веднъж камъкът на смока и той остана завинаги да живее под тежките, бели като на девица каменни колене. Сутрин спеше до късно, а щом се случеше да напече, той изпълзяваше от дупката си и поемаше на големи глътки оставеното му от Алекси, клисаря, мляко с коноп или Манагуа, както го наричат по някои краища; това го караше да се чувства прост като алефун, изписан от Божията ръка. Обичаше, дори, да изписва със гъвкавото си тяло тази първа арабска буква и да застава като един жив, макар хладнокръвен алефун в разтворената каменна длан; тъй се превръщаше в малък метален барелеф върху сякаш брадясалото от мъх и лишеи лице на камъка.
Те двамата често спореха – за какво спорят най-често един камък, роден и оформен в скрипторните приливи на латинската епиграфика и един смок, весело замаян от мляко и коноп? – за логика, разбира се – двамата редяха безкрайни речитативи за парадокса на материалната импликация и накрая се съгласяваха, че той, всъщност, не е никакъв парадокс – той е една разгърната метафора – при неистинен антецендент импликацията винаги бе истина; неистината раждаше винаги истина, а метафората сочеше как и небитието, дори, можеше да поражда битие; нищото имаше благодатно дадена потенция и енергия, осветено от зарите на чистото битие, що проникват и в сумрака на истинно-несъществуващото, немислимото и невъзможното, да се вечно възражда в съществуване. Възхищаваха се и двамата на това как Законът за тъждеството бе ограничил действието и силата си пред зазиданите двери на небитието и не се простираше върху него, защото ако небитието е небитие, това означаваше, че то все пак е; а небитието никога не е.
Когато логиката замореше умовете, те си спомняха за хармонията на Цензорин, по чиито закони бе устроено Всичкото – съзерцаваха, впрегнали мисъл, сферата на Звездното небе, отстояща на половин тон от тази на Сатурн; вдигаха очи към Юпитер, отстоящ на половин тон от него, вслушваха се в се замечтано в Марс, тържествено стъпил на тоналните си устои на малка секста от Земята…; и замираха в оскъдната прохлада на августовските нощи, в уханието на строгия и темпериран, музически небесен опиум на сферите.

Случваше се и двамата да мълчат премалели от нега по тихия вечерен свет, що възпяваше любимият им химн; щом “Свете тихий” заприиждаше с треперещия глас на Саллос, стария псалт, щом “Господи, возвах к Тебе” запърхаше като млад бухал от старата хралупа на саллосовите устни към пределите на въздуха и по-далеч, истината бързо преминаваше през кръвно-мозъчната бариера на смока и той затрептяваше като малък сребърен монохорд, галейки с благоверните си вибрации леката каменна десница.
Понякога , в началото на Поста, те потъваха в реките Вавилонски, които ги заливаха и заливаха със скръбта на Царя-псалмопевец; тогава мощните гранитни рецептори на камъка разцъфтяваха под действието на словесния морфин, а древната Аврелиева тъга започваше да се носи като лек серен етер, смесвайки се с уханието на тамяна и с протяжните псалмодии; после се вдигаше към небето, търсейки да обладае някой облак, за да напои благодатно никнещите макове.

Така беше, докато селяните не разграбиха храма и Саллос не бе отведен в един дом за алиенирани, лишени от разум, наречен “Клиниката с Тилетаминовите палми”; иконите и старата утвар постепенно се превърнаха в сувенири по Солунските антиквариати, камъните и керемидите от храма поеха с волски каруци да изграждат нови кошари за селските овце. Десетина яки мъже с мъка натовариха и белия Аврелиев камък на една каруца и бавно го откараха неизвестно къде.

“Какво да правя със сърцето ти, камъче?” – провикна се разтревожен смокът.
“Еби го в гъза” – тихо отрони камъкът.

ІІІ. Един човек с леко подсмърчане поема щипка фенилциклидин и престава да си спомня.


ДИВАТА МОРФИНОВА ЯРОСТ НА ЧЕРНОТО КОТАРАЧЕ или
ДРЕВНАТА ВИНА НА СЪРЦЕТО

“…Веднъж дойде едно дете, току що беше пристигнало и той искаше да го учи. То имаше големи тъмни очи с небесносиньо в дъното, с нежността на лилия блестеше кожата му, а къдриците му бяха като лъчисти облачета при падането на нощта. Гласът му пронизваше сърцата ни, с радост бихме му подарили нашите цветя, камъчета, пера и всичко останало. То се усмихваше безкрайно сериозно и в негово присъствие ни ставаше светло на душите. “Някога то отново ще дойде – казва учителят – и ще остане да живее сред нас…”

Новалис

Несъвместими като Аполон и Дафна, Хитлер и един стар евреин, приятел на малките момчета, деляха една стая в Клиниката с тилетаминовите палми и споделяха едно безсъние – фелдшерът им бе дал и на двамата по две таблетки мегадорм и им бе инжектирал час-два след това по 30 mg диазепам, но все-таки и двамата не заспиваха в тази безбрежна, тиха, зимна и новолунна, но разгърната като атропинов делириум и плътна нощ. Сърцата им бяха като бокали, препълнени с тъмното пиво, наречено инсомния; безсъницата извираше сякаш от самите дълбини на нощта и се вливаше във всяка пора на старите и уморени умове. След като разбраха, че иначе милостивият юноша – Хюпнос, и тази вечер ще подмине болничната им стая, те си направиха по едно инстантно кафе, разтворено във вода от чешмата – хладка като паратимни сълзи и местна упойка и заговориха:

“Ние имаме един общ камък в едно войнишко гробище, на който, опрели сбръчкани чела, и двамата да поплачем…”
“Кристоф…”
“И всяка прашинка в родното пепелище е застинало име; ние и двамата ровим там за едно от тях…”
“Кристоф…”
“Има дума в Книгата на радостта и утешението, има стих в Поемата на изгнанието и скръбта, които и двамата искаме да прочитаме безкрайно”
“Кристоф…”
“Има килия в пустиножилището на живота, в която и двамата жадуваме тихо да изтлеем…”
“Кристоф…”
“Знам една малка пъстра птица, захвърлена в тесните простори на Битието, която и двамата копнеем пак да уловим…”
“Кристоф…”
“Съществува някъде, в един незнаен храм, познат и свиден лик, дето искаме и двамата да зърнем пак…”
“Кристоф…”
“Написан е изпод ръката на самата красота нечуван химн, що нужно е и двама да запеем…”
“Кристоф…”
“Заспал вулкан ми се присънва, препълнен с съвършенства, той трябва да изригне вътре в нас…”

…А в амбулаторията един безсмъртен кафепиец с фелдшерска мантия и зелена скуфия тъкмо си правеше едно кафе, черно като скитската пръст…

“… Има цвете в градините на желанието, чиито аромат е нужно и за двама ни да вдишваме безкрай…”
“Има лиана в лозята на утешенията, в която искаме да обрастат сърцата ни съвсем…”
“Има сълза в риданията на дъжда, която и двамата искаме пак да се върне в очите ни…”
“… и керемида от едемска глина в покрива на последното ни прибежище, под който искаме и двама да се приютим…”
“… златна нишка във власеницата на горещия вятър, безмилостно жулещ телата…”
“… сребърен звън в грохота на мощни машини за кости…”
“… и малко прозорче в замъка на болката, зареяло взор към морето на древната ни вина…”

… Оттатък в малката фелдшерска стаичка черното котараче на отделението лежеше еутимно свило лапички под брадичката си и мъркаше тихо своя стар и монотонен като бавен млечен поток речитатив; фелдшерът се приближи със спринцовка в ръката, говорейки му ласкаво нещо колкото мило, толкова и неразбираемо и му вля подкожно 1 mg морфин; явно беше забравил в този миг строгото предупреждение на фармакоканониката: “… морфинът, инжектиран у котки, предизвиква ярост…”

“… Има в някоя незнайна и безкрайнозначна логика, единствен функтор, който в трепетна негация превръща всякаква неистина във истина последна…”
“Знаем в светлата математика на любовта една-единствена имагинерна величина, до която са сходими всичките безкрайни редове на отчуждението…”
“Витае в алгебрата на плача тотален екстремум на всички функции на неизчислима горест…”
“И във физиката на съдбата неуморно бди закон, по силата на който, фотони от любов не спира да излъчва все сърцето…”
“Има консонанс в безбрежната хармония на виталните тъги, в който стихват всички доминанти на самотата …“

Кожата на младото котараче бързо се изпълни с гняв и ярост като малък черен тъпан, разтърсван от злостния ритъм на дива витална омраза; то съскаше и се хвърляше неистово, драскаше и хапеше, ръмжеше и се стрелваше, накрая жестоко разкъса зелената фелдшерска мантия, украсена с гръцките букви П и О , като на Философията – утешителка, каквато я е видял Боеций, както и с малкия готически надпис “Krankenhaus”, отляво…

… Редяха дълго монотонния си речитатив двамата старци и в ранното утро заспаха, отмалели от безначалната своя ламентация. С първите плахи почуквания на слънчевите лъчи върху разкривените решетки на прозореца, вратата на болничната им стая леко се отвори и безсмъртният фелдшер въведе, хванал за ръка едно дете. “То имаше големи тъмни очи с небесносиньо в дъното, с нежността на лилия блестеше кожата му, а къдриците му бяха като лъчисти облачета при падането на нощта” /Новалис/… Беше Кристоф; той пристъпи тихо към спящите и леко ги целуна по слепоочията – най-напред отца си Хитлер, после и евреина-апостат, прошепна нещо, сетне излезе от Клиниката с тилетаминовите палми и тръгна към тях. Когато вече ги отминаваше, двамата се сепнаха, станаха и трепетно изтичаха навън:

“… Аз те намерих в сърцето на вятъра…”
“… Ръцете ми те взеха от купела на бурята…”
“… Аз грабнах те от пламналите длани на дъжда…”
“… Аз те отнех от утробата на студения въздух…”
“… Аз те извиках от скута на фъртуната…”
“… Призовах те из ръцете на градушката…”
“… Издърпах те от ноздрите на урагана…”
“… Аз те приех от плащаниците на мъглата…”
“… Аз те откъснах от класовете на здрача…”
“… Аз те откраднах от жадните шепи на нощта…”
“… Аз те изведох из дълбоката памет на мрака…”
“… Аз те вдигнах от постелята на меката пепел…”
“… Аз те сричах в текстурата на студените морета…”
“… Аз те прочитах в стихоните на стихията…
“… Изговарях те безкрайно в смътните ухания на тъмна тлен…”
“… Изписвах те с трепереща ръка по кожата на черна мъст…”
“… Аз те изричах в етера на унинието…“
“… Аз те вкусих от адстрингентната отрова на скръбта…”
“… Аз те отпих от чашата на изгнанието…”

… И тъй, един грохнал като древната есен на своя райх, фюрер; и един стар евреин, пиян от неистовата аксиоматика на някой далечен Спиноза, зовяха и зовяха към отиващия си юноша, а той вървеше и вървеше, пò на запад от залеза /Цветаева/; само белосребърната му кама с надпис Blut und Ehre върху нея, падна някъде в полята на Скития и замря в черната им като кафето на безсмъртния фелдшер пръст. Дивата морфинова ярост на черното котараче бе вече отминала и то пак спеше, леко мъркайки.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments