Марин Маринов – Лято

Да, не е краят, когато е синьо и така остава. Един млад поет, Марин Маринов в Зимата на Вивалди!

Божидар Пангелов

 

ДИАГНОЗА

Този болен град, удавен в мъглата –
град на усмирителните ризи.
Като карамфил в нозете на мъртвец
слънцето догаря.

Заставаш срещу воя на сирените,
опипваш восъчното си лице,
което вече те напуска.
Призори, във празната си стая,
съзираш гипсови отливки на приятели
с надписа: „За спомен“.

Когато се разсъмне,
градът е пълен с манекени,
изтръгнати от твоето бълнуване.

 

*
Защото през дългите зими
ледът ни превземаше сигурно,
/вкочанена от студ светлината
грееше колкото свещ във душите/,
всеки от нас улови златни нишки от слънцето.

Тогава ни сбраха в приюти
с прозорци строшени от викове.
Стени заличиха света, но отгоре
някой запя под звездите.

 

*
Прегоряха житата, чакани толкова време.
Черен дъжд заваля.
Бият неспирно и тежко зърна по лицата.
Мръкна се в нас.

Горчи и ухае на хляб
и на въглени.

 

*
Дълбоко зад стените на видимото
авлигата е махнала за лека нощ
на останалите живи,
нахлува в сънищата им
с тревясали криле.

Гласове опипват въздуха,
дирят трескаво пукнатини във тъмнината –
да се втурнат,
да се влеят в синьото.

 

ЛЯТО

– 1 –

В градчето ни,
уловено в призрачните светлини на лятото,
не беше падал дъжд близо две години.
През зимата препръска малко сняг,
но сега, в тишината на изпепелените нивя зад дюните
се чуваше навремени самотният звънтеж на стадо.
Птиците избягаха във планината
да търсят семена и влага,
а момичето на обущаря
донесе от полето мъртва чучулига.

Куцият клисар на църквата ни
се мъкнеше по улиците, обезумял от жегата;
размахал посребрената кадилница,
той вдигаше ръце си с проклятия към минувачите –
даже през нощта потропваше зловещо
с дървения крак по тротоарите.

Лодките на кея обраснаха със водорасли.
Бездиханното море, изгладено като стъкло,
полека се отдръпваше от бреговете
и само бляскавите люспички от сол
оставаха полепнали по пясъка.
Разсъхналото корабче на капитана Ставро
се беше килнало върху оголеното дъно,
а мрежите, провиснали от борда,
се вееха като съдрани дрехи.

– 2 –

Преди месец,
козарчето дотича запъхтяно чак от пасището в планината,
видяло облаци от север, и църковната камбана
заби за първи път на дъжд.

Тогава старата Кальо, знахарката, извади от изписаните ракли
бяла роба от ленено платно
и копринени крила, извезани със сребърни пайети.
Когато нагласи момичето, нарочено за Пеперуда,
всички се събрахме на площада за молебен.
То стоеше в бялата си дреха до свещеника –
русичко, с пухкава косица като на глухарче
и венче от зеленика –
усмихваше се кротко,
а лъскавите му крила потрепваха в горещината.

И като припявахме, невярващи, с пресъхнали уста,
поехме по пътеката към Омагьосаните възвишения.
Причудливите им форми на полегнала жена
се спускаха от планината,
каменистите им ридове, като краищата на коси
достигаха брега и политаха отвесно към морето.
В падината между потъмнелите скали
се процеждаше на капчици вода – сълзите на жената.
На крачки преди извора
видяхме тъничката фигура на пеперудата
да пада на пътеката:
жените хукнаха да носят с шепите вода,
но момичето издъхна
под острите лъчи на изгарящото пладне.

Късно вечерта скръбта се настани по домовете ни.
Затръшнахме осиротели вратите и кепенците,
и останахме така със дни в самотно бдение,
заключени в горещината и прахта на стаите.

 

ЕПИЛОГ

Какво се случва със живота ни,
с красивите морета, с островите,
с дългите пътувания и бавното завръщане,
с Итаките какво се случва?

Уморихме се да бродим в спомените,
да губим и намираме децата си в земи
със чужда и неразбираема религия;
да гледаме с години забуленото слънце,
празничните танци на народи, превърнати в бягства.
Това ли ще е епилогът на живота ни.

Стада делфини изскачат от вълните,
оглеждат се за някаква заплаха
и пак се гмуркат.Морето опустява.
Една празна лодка се клатушка към острова с пиниите,
към скупчените бели къщи под яркото слънце –
там прибоят гърми
и отнася гласовете на птиците.

 

ЕПИТАФИЯ

Помни мъжете с плуговете и потните коне,
жените със спуснати забрадки,
капитаните на риболовни корабчета,
обшити с медни листове и кошове по мачтите –
неграмотните, изучили докрай изкуството
да живеят и умират мълчаливо.

Видях една лоза да плаче
самотна в пясъците до морето,
тръстиките приведени от бриза,
видях следите на едно забравено богатство,
събирано със толкова търпение.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments