Емилиян Иванов – Credo

Започваме днешните публикации в мартенския брой 9 на списание „Нова Асоциална Поезия“ с нови стихове от Емилиян Иванов в рубриката на нашето електронно издание – Нова асоциална класика. Не знаеше баща ми, че съм негър в градините на Беркли и на Фихте, и мислеше, че слънцето на някоя полярна нощ ме е почернило.

 

*
… и аз съм, всъщност, нещо непознато,
изгубено в стихията на единичното;
не знаеше, дори, баща ми, че съм негър,
и все си мислеше, че някъде съм се изцапал,
или, че слънцето на някоя полярна нощ,
ме е почернило…

 

*
…нека, само за кръг, един – най-малък – време,
всеки вземе – всичко да остави, да зареже:
Добрият – да забрави, нека, за доброто;
да захвърли, нека, злото – злият; своите
представи за живота – философът; и от
умното – да се отвърне умният; от глупавото,
пък – глупакът; секунда, нека, само
да почакат – истината, с нейната сестра –
лъжата: всеки да остане – само в миг единствен –
перфектно неутрален; дотолкова, че просто
да го няма…

 

*
Умът ми, понякога, с поглед размътен,
се после полунощ, към железарията промъква;
прилепя жадно устни и очи, разстроеният интелект
о тъмната витрина; във предмета си, втренчен – проклèтия…

… внушително стъкло със течност виолетова,
и много, още, като него – в строен ред,
копнеят за жадна и мъжка ръка; а не това,
което им е отредено…; защото със всяка бутилка
спирт за горене, съм всъщност, аз, тихо и просто,
едно, откровил…: Credo,
и гòркото му

време

 

ПОЕТЪТ

Поетът вкоренява пръчки от върби, насажда ги,
той пòсред Вавилон, и ето: там пленените евреи
своите арфи окачват: „Как песен Господня да пеем
на чужда земя?*”
И, вкоренени във дълбоката си жажда,

пак върбите зашумяват; гали вятърът
посърналите арфи, но среброто немее,
едва-що познало, то, им тъгата…

–––––-

*Срв. Пс. 136:4

 

*
Обичаше, наистина, цветята – ПОЛИЦАЯТ;
най-вече, люляците черни на нощното небе;
и сини хризантеми, с разхвърляни, оттатък безкрая,
дори – в простора утринен – цветове; не бе

забравил, даже, тъмната червенина на
розите отровни – гъста и твърда – отронена
едва-едва; чиито мирис тежък , първо вдъхна
от майчините кърви – най-напред, изтръпнал –

в първия си ден, за плач – отнет и отреден.

 

*
… голямата своя армада аз пратих
оттатък Екватора…; подир Южния Кръст –
без остатък; и всеки мой кораб, със
тежка умора, препълнен; подобно
на късче анàфора – хляб по водата e,
що върху себе си, тя надалече отнася,
да броди в простора…

… и, макар да казват, нямало попътен вятър –
никога – за никой; докогато, даже път пред
корабите ни, пробити, няма; нито на
братята или приятелите, мои, старите…;

… но вярваме, все още, ние, че всякога,
във всеки миг, ненужните, ще бъдем все някъде…,
съвсем пред лицето на Кръста ни, Южния.

 

ГРАДИНИТЕ НА БЕРКЛИ И НА ФИХТЕ

… И скоро иде Берклевото време;
та той ще почерпи, тогава, със стара ракия:
„Вземи, опитай, и пийни: възприеми я! –
защото Esse est percippi – останалото дреме

в инобитие и пепел!”; и … Приижда миг,
когато, самото, на Фихте, сърце, ще роди –
дори преди да изтекат рождените води,
на метода му – дедуктивно-генетичен – с вик

възторжен – химн, един – за безпределна свобода;
и абсолютна – във безкрайността на Аза,
която е, за всяка тетика – най-смъртната пораза…

…И нека да стои пред всички ни,
едно велико дело! – конопа на Фихте и
на Беркли пáпавера – изобилно да полеем!

 

*
… застояла вода е кръвта ми; имам в сърцето си
шепи със шума загнила, там трупана дълги
и много години, и което те, като тежки завеси
закриват изцяло; а неговия лепкав, мазен въглен –
възпират да танцува във лазура на небето,
своите графеми причудливи – да рисува –
върху мембраната му крехка: вероятно са нелепи.

 

*
Жадна и суха, безводна земя е душата;
тъмна и глуха гора е умът;
после предела му, и далече оттатък –
нещо започва бива, едва; и отвъд

горчилката на мрака му, в безкрайното
тресавище на черния копнеж, където
по-тежка е – на тъмнината мантията…,
и от злато, от най-кървавото злато,
даже, под небето.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments