Радостина Драгостинова – Бродиращата жена

Животът е бримка в плетивото на Бога, а Бродиращата жена съществува, за да я закърпи и пришие съдбите ни в нова плетеница от случвания. Представяме ви една изящна импресия от познатата ни с чудесната си поезия Радостина Драгостинова, която този път ни изненадва с чувствената си проза.

Ива Спиридонова

 

Бродиращата жена

Бродиращата жена наплита сънища преди зазоряване, топли думи и разопакова всяка пролет мечти. Бродиращата жена носи в ума си тъжно фадо, има пясък и слама по стъпалата, яде круши директно откъснати от дървото. Бродиращата жена сънува всяка нощ лято, украсява масата с полски цветя, пие охладено розе. Когато разказва, бродиращата жена ухае на мляко с ориз и кокичета. Когато плаче, кинокритиците допълват антологиите с нов жанр. Тя обича луничките си като малки планети, като многоточията в неслучило се обичане. В името ѝ танцуват хали и бури, по сутрините ѝ географите определят посоките на света. Случи ли се да пусне бримка, бродиращата жена говори стакато, става мъглива и сива, после рязко минава в адажио. Сънува фрагменти по Брехт, пие чай от метличини, кичи миглите си с божури. Във времето ѝ преобладават антициклони, по пръстите нощем често вали. Полите ѝ са недописано фламенко, думите – изпити, мълчанието – архитектурен план на болката. Андантето ѝ пречиства на ирисите капчуците. С фалцета си храни улични котки. Подписва есента си с ярко червило, взема често уроци по слушане, танцува гола само по памет. Когато започне да мете ежедневно листа изпод миглите си, бродиращата жена си мечтае за друга планета. Татуира си спомени. Кръщава прогнозата за времето с името си, зазидва прозореца откъм север, слага компас на сърцето. Учи се да расте бавно и само по невнимание. Вечер пише писма до себе си, и после храни птиците с тях. Всяка сбъдната мечта я прави по-бедна, всяко утро –все по –несъвършена. Пълнее от лоши думи и недовършено влюбване, боледува често от страх. Завали ли сняг, в косите на бродиращата жена разцъфтяват глухарчета. Очите ѝ се свиват на топло в горния ляв ъгъл на пролетта. Нощем от студеното става чуплива. Завива се с няколко ката поезия, прави си шапка от меланхолия, денем дълго спори наум с Климт и Дега. По навик залязва само на тихи улички, събужда се от дългочакано тиктакане на петли, шие гнездящи птици по вътрешната страна на сърцата на самоубийците. Бродиращата жена е кукувица. Остава жаравата си по чужди огнища. Тя е пълнолунието в усмивката ти, воят срещу луната, сълзите във виното. Тя е фойерверкът в сънуването, малката гара насред полета от макове, въжето на шията ти. Бродиращата жена е картографията в сезоните, липсващата буква от името ти, празното място в леглото ти, телеграмата до сърцето ти. Тя е неравноделният такт на отказа ти, тихото сричане по залези. Тя е ти, аз… Ние преди Те.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments