Петър Канев – Смърт в университета

Смърт в университета е представата за академично писане на Нова асоциална поезия – предлагаме ви новите безкомпромисни стихове на д-р Петър Канев, поет, културолог и преподавател в УНИБИТ, все по-асоциален, все по-отвъд. Уни-убит е ангелът-унищожител на селския театър, чиято смърт в асексуалното мазе (записки от подземието на 21 век) само Поаро има сърце да разследва.

 

Асексуално мазе

Гарванът кацна върху микрофона.
Микрофонията бумти в ушите.
Напъвам егото си до дупка.
Камерата пада и се счупва
в женски крака с токчета и чорапогащи.
Мъча да отворя буркана.
Пищи цареубийска туршия.
Бъркам с лъжици.
Черпя с патешко сърце.
Трима поети са изпуснали децата си под масата.
Четири бебета лазят голи по сцената.
Вратата на клозета е от тежко дърво.
Отварям я, но по казанчето са накацали гарвани.
Зад бара трима бармани подписват
Истанбулската конвенция.
Джон Ленън се дере от тонколоната.
Крипъл ин сайт.
More and morе Never. More and morе Never.
Сърцето ми – проядено е от дървояди.
Стъклата стържат в гърлото ми.
Не без дъщеря ми!
Бурканът се затваря.

 

Смърт в университета

Аз съм звезда в селския театър
на село Даръ-дере.
Изяждам лаврите си
в телешко варено.
Отлагам бенефиса си,
броя мухите,
фалшиво мънкам лебедова песен.
Играя Френското грозде в „Произшествие без куфар” на Стратиев,
а винаги мечтаех да играя крушата Рагаца.
На края на пиесата Рагаца вече е стара круша,
освиркана от младата крушка Памела.
Не знам какво ме прихвана, че отворих Библията
над трупа на агент Ананас, председателят на АПК-то
и произнесох беседа за секса:
„Апостол Павел казва, че телата ни са храм Господен.
Всички ние сме ходещи църкви, построени от протеини.
Красотата ни е неземна.
Страстта ни към Божията красота
се нарича „секс”.”
Последно правих секс в главата си
с една студентка от първи курс преди шест години
във фейсбук.
Храмът ми запустя в тъга като старчески дом.
В джамията на склона протяжно пеят мюезини.
Пророкът Мохамед е казал, че който спаси човек,
спасил е цялото човечество,
а който убие човек е убил всички хора.
След чаша бучиниш парализата е неизбежна.
Устните ми все още са в течността на горчивата чаша
и се колебаят дали да се отворят.
Убил ли е всички азове,
този, който посегне на себе си?
Подписах хонорара за магистърска програма
в кабинета на великия магистър.
Извадих острието на химикалката и го забих
в сърцето си.
Изпратих любовта си в чужбина.
Сега потомците ми ще живеят уни-кално.
Вино потече от лаптопа ми по сцената.
Виждам Сократ и Платон
да аплодират прави в публиката.
А аз съм
уни-убит.

 

Патрия

При плагиатството си
от Дисни са пропуснали,
че в оригиналния български филм
планетата на съкровищата
е засмукана в черна дупка.
Аз съм анимационен преподавател,
досущ като жабока Боко.
Доктор Кански, заседнал във времепространството.
– Сега миналото ми се намира в бъдещето.
Д’еба и черния знак!
Заседнал завинаги
в трети март 2014-та,
когато
песента на Валя Балканска
падна от „Вояджър“
върху астероид в съзвездието „Лебед“.
Язък, че българите
сме открили космоса!

 

Корубана

В два чата през нощта
„Мухата ІІ“ срещу „Спайдърмен“.
Групите за научно-фантастично
отиване на кино
се състезават за сини палци
и жълти гримаси.
Съществува ли цвят
отровнорозово?
Всички, уловени в мрежата
са упоени от гигантския паяк.
Аз нямам вече живи приятели,
а вместо тях –
духове
на фантомни лайквания
във фейсбук.

 

Поаро

Шерлок в тресавището.
Давя се. Петно.
Сивите клетки имат малки ръчички.
Ако не се смеят, не плачат, не прегръщат –
парализират се, давят се
в паник-тиня.
Тиня по обувките ми. Изход. –
Да се науча умът ми да бъде ръце –
да реже лук –
голям праз –
под диафрагмата ми –
вън от блатото –
тъжно куче.
Сълза. Капна.
Върху най-превъзходните
мустаци
в Европа.

 

Зайченцето бяло

Аз съм музикален инвалид.
Баща ми винаги ми е казвал,
че няма да се науча да свиря на китара.
Всички ми казват, че нямам чувство за ритъм.
Понякога сънувам неземна музика.
Събуждам се и не мога да я уловя.
Изплъзва се между пръстите ми.
Веднъж сънувах цяла симфония.
Събудих се и не можех да си я спомня.
Остана ехото й.
Опитах се да го набутам в буркана – в римите на стихотворение.
Всичко ми звучеше много фалшиво.
Изпях “Зайченцето бяло”.
Не можех да понасям приказката за дядовата ръкавичка.
Като малък.
Не искам да имам такъв дядо-садист,
който убива добрите мили животинки,
намерили подслон в ръкавичката му.
Петър Ступел умря в мизерия.
Почти никой нямаше на погребението му.
Винаги съм бил наивен.
Най-обичам очите на сърничката
и на зайчето му станало кофти.
Обожавам светулките.
Винаги закъснявам.
Обичам да ми казват, че съм луд и наивен.
Това е, защото съм бяло.

 

Манифест на поетическите нужди

Посвещавам и благодаря на човеците от Нова асоциална поезия

Не купувай, не продавай, не кради,
обработвай собствената си градина
без гмо и сурогати
в органично писане.
Стихотворението трябва да е организъм,
но е много неприятно, когато ти опоска хладилника,
когато хърка, когато си поти
и когато се мъчи
в тоалетната.
Превърни етиката си в мисъл,
за да не си запек.
Мисълта ти да поражда силни чувства –
иначе е разстройство.
Силно чувствай истината
и преди да я повърнеш,
пий само от мечтата.
Но ако искаш наистина да си истински –
обичащ –
е по-добре да изпееш “Зайченцето бяло”
в банята.
А тук сме да се забавляваме.
Гарвани, радвайте се и се веселете!
Не сме родени да сме гипсови джуджета.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments