Анита Велева – Хеликоптер за ада

Започваме днешните публикации в пролетния апокалипсис на брой 9 на електронно списание „Нова Асоциална Поезия“ с прозата на Анита Велева. Вярна на своя концентрирано лиричен прозаичен стил, авторката ни показва, че адът – това са другите, но те не се намират никъде другаде, освен в самите нас. Адът – това сме ние и само любовта може да ни направи жертвено цели.

Тук хеликоптерите отлитат с древната ненавист на птици. Те дишат тежко, акумулират светлина. Призраците се качват, проверяват безопасността, облизвайки челата на пътниците. Аз стоя  сред стоманените им нозе. Нося пружина от онази своя паника. Колко силно гласът ти се е врязвал, полепвал е по трахеята ми, илюстрирал е кошмари по лицето ми. Златна шнола и твърд скалп. Оризова пудра и лек птичи дъх, с който крада от пролетта и от онзи свят. Такава ще ме изпратиш. Но сега влагаш галантност, изпълваш порите ми с азбест и вина. Раняваш туптящата статуя на осиновеното ни дете, липсващо от регистрите на Осиновителната система. Липсващо от живота на живите. Такова  го избрахме, защото нямаше да оцелеесред навиците ни да се намразваме и режем на парчета. Приличаш на огромна пеперуда с криле от предразсъдъци. С криле, които дълбаят във фризерите на паметта. Там лицето ми се замразява в същата възраст. Ти обичаш само с ирисите си. Поглъщаш онова, което виждаш. Заобляш го. Отнемаш му несъвършенствата, а после му ги вменяваш. От тази игра на интонации ноздрите ми кървят, но кръвта ми няма тежест. Тя оставя леки алени означения във въздуха. Можеш да ги проследиш, когато най-силно те боли. И да проектираш следващата по мое подобие, влагайки същите недостатъци и вина. Пръстите ми са достигали твърдата и черна перушина, заложена в ирисите ти. Опитвала съм да си отскубна процент от слепотата ти. Но ръката ми остава в бекграунда на обясненията, движи се по темето ти. Езикът ти е гальовен и изкусен. Твърд и сам в бездната на една любов, която не е между нас. Времето  лющи тънките люспици на рибната ни наивност, с която се изгубихме в океана на непоносимостта. Над него човешките ни същности блестят като балкони. Остави тази глупава книга, която описва рая. Разкажи ми за Сена. Роклята ми е подплатена с тафтата на безкрайния ти егоизъм. Бял и демоничен. Като порцеланова посуда. Като съзнавания ми ужас от бракове и дъждове, които ни обливат с принуда. Ръждата, вдъхновила костите ми, идва от ръка на мъж. Днес именуват всички кръстове с изкупления. Раздават  ги в демагогии. Спри на слънце и вземи брошурата. Докосни я с мазните пръсти от обяда, докато прозорците в моя ад звънтят.  Аз съм двулична и симулативна като прошка на сирак към рождената му майка. Аз съм черна като пръст,в която влизаш, за да взема срама ти и да те облека в памучната година на слабостта си. Когато вали, ръцете ни се държат долу, в пръстта, над маса с изкуствени цветя. Всяка нощ минаваме под арката на същото опело. А после преживяваме нараняванията, докато строят бордюри, внедряват светофари, за да ни делят. Очовечават с чукове и гранит нашето велико послесловие. Нашето безплътие, в което се отъждествихме. Като двама изплашени близнака. Аз съм порция светлина, в която спиш продължително. После съобщаваш името ми, измиваш колената ми, чакали в инвалидната количка. И ме пускаш в същата светлина. Там скубя чемшири, за да видя лицето ти сред група мъже и да го посоча. Във всичко това има дълбока безнравственост. Любовта е понятие, изместено от алчността. Непритежаема вселена, болна от салмонела. От нещо, което сме аз и ти, докато валим в общ атом. В него има сифон и кожата ми се регенрира с непонятна бързина. А от теб остават само ирисите. Черни пера, заковани  в зелен фон. Опитваш седа премажеш атома с чука, с който убиват рибите.  Но той отскача от пръстите ти. Наблюдаваш разплаканите миочи. Увещаваш ме да не искам от теб вечността. Вечността, казваш, е звук от пирон в ръка на дете. Когато го чуя на улицата, не бива да се обръщам, защото ще те мъчат много в онзи свят. Трябва да бъда притворна и студена към всички хора, свсички мъже,да плача за теб само нощем. Сънувам, че съм сиво коте, което наблюдава екстрадицията ти. Мършав и зеленоок, с врязани тиранти,качват те във вагона. И нахлува светлина. Будя се. Изтичвам в банята. Под капките усещам как някой притиска дробовете ми. Смътно чувствам, какво ти причиняват. Спирам кранчето и си припомням за десетките адресни регистрации. Че съм омъжена в различни страни. Не зная името на настоящия,а той иска да го назовавам постоянно. Влез в капана, малко момиченце. Малко, пъстро синигерче.  Там ще сменят рокличките ти, ще решат косите ти, докато сърцето ти се превръща в огромна гангрена. Изпуска особен мирис в думите, в начина, по който гледаш. Не бива да допускаш рентгенови снимки. Лекарите ще разкрият,че си мумия. Отдавна съществувала жена. Колкото по-празни са очите ми, толкова по-силно и пивко самолюбиенавяват у моите събеседници. Изкуствената обич прораства в  синтетични сърца. Отмножество прераждания. Очите ми излъчват илюзия за живот, който напрегнато връщам към онези институции, онези пещи, в които те къпят.Аз стоя в снега сред хеликоптерите. Лилави, оранжеви, бели. Ръцете ми кървят върху преспите. Стоя вече седмица. Това не е нерешителност. Аз не зная името на държавата, в която е ситуиран адът.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments