Юлия Радева – Небето винаги слиза щом види пътека

Небето винаги слиза щом види пътека – новата емоционална бомба на една от любимите ни авторки в списание „Нова асоциална поезия“ – Юлия Радева. Стихове пълни със страст, живот и агония, хващащи те за гърлото като тревата, която ни вплита и спъва.

 

Стая

Четири стени.
Четири посоки.
В кой ъгъл да си сгъна душата?

 

Лека нощ мое момче,
лека нощ мое остаряло момче,
Нощта ни събира –
отронени крехки зрънца
белязани …
От високата стряха събирам цветя,
за последно, няколко лястовици виха гнезда
и ме гледаха…
И аз ги гледах разплакана
заради отминалото
заради разминахме се
заради огромната земя която не ни стигна,
И умирам предварително…
Няма на кой лека нощ да кажа….
Понякога се усещам прекалено жива
необяснимо се влюбвам ,
как, как в тези моменти се случва всичко,
всичко заради което живях сто години…
миг в който изригва дъжда после снежинки
и бяло по мене…
Утре ще съм изсъхнала –
шушулка сбръчкана ненужна,
В подгизналата почва
ще пускам корени,
Тук, в тази единствена посока, в която
в сянката на старият дъб дълбая образа ти
сгушена пеперуда спи… вместо аз….
Лека нощ…мое последно момче…

 

Не можах да бъда твоята пролет,
не можах да бъда твоята есен,
даже зимата бяла избяга,
закъснях безпощадно,
сто тежки въпроса ровя
посоките все грешни
по тялото ми синини и упреци…
в душата ми всичко е мъртво…
сега… вечерта се спуска
а аз съм пред чашата
на ум си повтарям единствено –
искам – в последните ти стъпки към нищото,
да бъда тревата, която те вплита
и спъва…

 

*
Не ми оставяй вечеря скъпи,
на палтото липсва копче и не зная къде съм,
лека нощ ти казвам предварително –
знаеш ли как се броят пилците,
на есен е тежко да сме заедно, тогава
липсва изход от грешките…
Аз, не знам нищо и разчитах на теб единствено
и на книгите непрочетени уморени
са очите ми и страниците пожълтели от лампите,
крада си по малко вечери и съм в шок
от случилото се –
на морето замръзнаха вълните и рибите сгушени,
по пясъка се сипе луната въздъхнала…

 

*
Тази нощ ти застлах легло,
Тъжно е когато те няма,
В тъмнината светеха теменугите разпилени в очите ми –
небето винаги слиза щом види пътека…
А, аз вече пътувам и галя душата ти…
В момента, сънят ми е с мен и съм топла –
от очите ти
от ръцете ти
дали чуваш всичко което наричам „обичам те“,
На закачалката чакат дрехите ми – забравени,
в джоба
цъка часовник – най-ненужната вещ в живота ми от момента
в който застлах леглото ти…
Навън се разпуква живота ми нов –
облечен в сив костюм синя риза и гънчица несигурност …
Устните ти са всичко заради което съм тук…
Ще ме видиш…аз съм обречена
Ухая на първата девствена нощ…
По лицето ми се стича дъхът ти превърнат в капчици пот…

Не казвай на никой.

 

За вещиците палят клади

Почти несъвместимо живея в своя омагьосан свят…
за тебе знае спирката и пощата
телефона, броката по елхата,
градинката ужасно я боли,
за теб по тъмно прекосявах слънцето
луната шеметно ме следваше,
вбесена лишена от внимание,
в ъгъла на къщата гори сълза…
Над мен – небе… и остров сред небето
подводни камъни… сред камъните гейзер
гейзер от звезди…
и как да стигна тази приказна страна в която знам
не се умира ?
вървиш вървиш години сто или безкрайно,
живота ми е мимика и жест беззвучен…
в затвор съм сякаш,
онемяла хълцам и често си прехапвам устните
до кръв мълча, от името ти бягам,
иначе
за вещиците … клади палят…

 

*
Ранена пролет – прегърбена самотна,
безлюдни улици, устни недокоснати,
морето на парцали пяна влачи
и боботи удря, думите ми в тътен
облаци от пясък, по вълнолома плач
скалите се пропукват – мъчно ми е,
следа от слънчева дъга забравена проблясва в мъх,
безплодна буря бори слънцето, небето се разтваря
на талази ехото ме връща …Боже…
прекатури се и тази обич – избледня,
недокоснати студени пръсти – стига!
мразя тази скръб
заглъхват
на бурята последните акорди –
но, аз те чувам още сякаш си до мен и ме обичаш –
простичко е…
……
Бетовен беше прав –
по-лесно е да бъдеш глух…

 

*
Когато са сухи очите ти – си ме прежалил,
Реката пресъхва погълнала дъното…
Пустинята губи себе си… потъва в плаващи пясъци,
По стръмното – момиче с бели коси върви под дъжда
който чука в сухото –
до теб се стига трудно,
насреща ми вятъра скосява раменете ми,
комини съборени празни сънища
слънце препънато…ято гарвани яростни гладни…
небето празно
всичко е само по гробища…
……
За дъжда се държа, за росата по тъмно,
първи слънчев лъч близнал морето – спасявам,
по вълните кристали примамват брега
а, на брега момиче….става жена …
Ела…
Под дъжда за последно танцуват цветята пресъхнали
Подарявам ръцете си

 

*
Една сълза напираше, но спря
не мога да те плача
не мога да те губя сред сълзи изляти
по ръба несъществуващ…
По слънцето изгряло – слюда от сърцето ти голямо
свети… Има име в тази светлина –
завинаги си приютен
и няма зима… или има… ала зимата е бяла топла и голяма,
снежен восък стекъл се по мене, раменете ми са твои
зашеметена съм… ръцете ти треперят а аз съм лист,
лист откъснат от небето – небесното на теб приляга
и на времето се доверявам и те пиша

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments