Марио Стоев-Анхело – Дума и нож

Думите са ножът на живота, с който ни пробожда право в сърцето. И нищо друго не е нужно, за да живеем/умрем в тази поезия. Представяме ви чудесните нови стихове на Марио Стоев-Анхело, който като всеки истински поет с този нож копае стълба към небето в себе си.

 

много малко ми трябва
една дума
и нож

 

светофар
на самотно кръстовище
вали сняг
очите му гледат
и плачат
в червено
в жълто
в зелено
отсреща на ъгъла
има дърво
стар ясен
той няма очи
и листа няма
вали сняг
дървото
и светофара
някаква странна любов
неразбрана
точно като при хората
на кръстовище
старо

 

не направих стълба нагоре
изкопах я в душата си

 

искам да дойда
някой път
на брега ти
море
и да ти дам
да изпиеш
цялата ми мъка
да ти разкажа
за любовта си
тихо
и да си взема
няколко миди
и шепа пясък
за последен път

 

ожених се за самотата
душата ми омъжи се за вятъра

 

парченце молив
“кохинор“
скъп спомен
в ре минор

 

самотата е присмех
от някой още по-зъл самотник

 

някога преди
се метнах
във последният вагон
на влака.
но ако знаех че си там
сега след времето си мисля
по-добре да съм лежал
на релсите

 

имаш малко тъга
там зад блясъка
във очите ти весели
само нея усетих

 

ужасен ден
като замръзнало стърнище
злокобни мислите копаят мен
не мога да вървя и се завръщам
в онези ледени меандри
на дни отдавна преживяни
долитат всичките касандри
предсказали и неразбрани
ужасен ден
но знам че бързо ще премине
останалото е за мен
познавам го и няма име

 

старата лятна круша
пак цъфти
цялата в бял сняг
сякаш е млада
и блести

 

утайката останала в очите
ще я допием с първото кафе
на сутринта

 

имах
цялото щастие
от цялото нещастие

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments