Ива Спиридонова – Suicidal

Завършваме днешните публикации в мартенския брой 9 на списание „Нова Асоциална Поезия“ с ритуалното самоубийство от любов (в поезия и проза) на неговия редактор и водещ на четенията на литературното движение в София и страната – Ива Спиридонова. Илюзиите свършват като оргазми на абсурда, че ни има, животът е задоволен, смъртта ни – сигурна и всичко е отвъд.

 

suicidal

изборът да умираш
обичайки
е най-хуманният начин
да се спасиш от себе си
възкръсвайки
в някого другиго

 

поезия
на Ивайло Мерджанов

да преразкажеш любовта
без елементи
на разсъждение

сърцето разум
няма

 

*
вдишваме небето –
дим от лулата
на Господ

затяга примката
на душите ни

 

*
времето дълбае думи
по лицето ми
ти му даваш
острието

 

сбогом

светът се стича
в пълноводие на пролет
а ти изтичаш като смърт
от раните на зимата

 

*
илюзиите свършват
като оргазми на абсурда
че ни има

животът е задоволен
смъртта ни – сигурна

 

СЕТИВА

Живееш в очите ми, на дъното на празните зенѝци, превърнал си се в мое шесто сетиво. Татуиран на ретините, гориш със силата на светлината. Не мога да те изтрия!
Сляпа съм за живота извън твоето аз, изпълних кафявото и зеленото в очите си с теб. Пазя те с миглите си, натежали от мисли, едва докосвам с тях твоя цветен образ. Всичко друго е черно-бяло клише, сред което се превръщам в сива сянка. Дай ми цвят!

Не искам да гледам навън, поглеждам навътре, за да мога все още да дишам себе си. В теб съм цветовете, които мога да бъда. В мен си истината, която не можем да отричаме. Виждаме, проглеждаме и затваряме очи. Боли от толкова много красота. Бягаме, за да се завърнем. Не можем иначе. Пътят минава през очите ни. Животът тече там.

Плачът на ръцете ми е най-тъжната мелодия, която можеш да чуеш. Искат да те докосна. Да усетя плътността на душата ти. Спирам ги, но сетивата не са само очи. Ще ги пусна да стигнат до тебе, защото още съм сляпа за истината. Ти също. Ръцете ще ми покажат посоката, докосвайки формата на душата ти.

Гласът на душата ми е твой слух. Искаш да ме чуеш. Да ти разкажа за себе си и тебе. Да ти нарисувам свят. А ти да го оцветиш в цветове. Изпей го този свят, да го чуя! В тишината на неказаното и казаното с изкуство, се чуваме най-ясно. Истината е тиха. Най- ясно говори без думи. Само трябва да можем да я чуваме.

Мирисът на реките, течащи в очите ми, е това, което не можеш да забравиш. Мирише на залез, на цветове, пълни със слънце, на тъгата на отиващ си ден. Твоята миризма, на сълзи, топли от щастие. Моята, на мастило, изцапало ръката ти. Осезанието има памет.

Вкусът на сълзите ми е солен, вкус на тела, споделящи живота. Създаващи живот. Като вода, стичаща се по лицето ми. Искаш да я опиташ, да изпиеш вкуса ми. И да влезеш в бездната на безкрайния кръговрат на водата. Знам го.

Чувствам те, искайки те с всичките си сетива. И оставаш там, неизтриваем, в зенѝците…
Очите ми си ти, всичко е видимо само през тебе. Отпечатък от усмивка насън върху клепачите. Не мога да те залича, не зная как се изтрива свят, не знам как се затварят очи за живота. Не искам. Искам да съм жива чрез теб.
Ти си всеки следващ поглед, който ми остава, преди да затворя очи завинаги.
Дай ми сетивата си! Всичките.
Очите са просто началото на пътя.
Виждам те… Погледни ме.
Бъди ми шесто сетиво.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments