Мария Македонска – Градът на крушите

Сред няколкото култови поетични публикации на Мария Македонска в списание „Нова асоциална поезия“, за нас е удоволствие да ви представим и прозата на изтъкнатата представителка на родния авангард и ънъдрграунд. Авторката е родена в гр. Елин Пелин през 1981 г. Завършила e специалност „Връзки с обществеността“ в Софийския университет. Носител е на няколко литературни награди, сред които тези на името на Веселин Ханчев и Рашко Сугарев. Автор е на книгата с поезия „Треморио“ (2006).

Градът на крушите

Както си вървях еднаж по Графата я видех за първ път. С нещо кат перелина беше, кат одеало, ама с дупка да си мушне главата. Зелено едно такова с разригани краища. И я гледам, начи, купува си весник некъф. Не ми е ногу интересна, ама ми се спира погледа на нея некакси. А тя е с едни цайси, рамките им като павета тлъсти. И с грамадни рамки, дет се скиват от километър. Иначе баджаци си има, и цици си има. И сичко си има. Само дето с теа цайси и перелината мяза на даскалка неква. Ама много млада, нема и двайсе сигур. Бих я опънал, ако съм ногу на зор, ама тоа път не съм ногу на зор, така че си чакам трамвайчето и хич не ме е еня. Оная си зема весника и си заминава нанекъде, а на мен ми идва трамвайчето и си го хващам. Вътре е яко жега, хората смърдат на пот и на лайна и на канализация и на сичко смърдат. Въздуха вътре е като мазен такъв от миризми. Пък аз нема къде да седна и си кибича прав. Искам да си ида вкъщи и да се изпикая яко, че съм пил три бири. Потя се и аз заедно с другите и си чекам да дойде мойта спирка, ма има едно задръстване, дето хич не ти е работа да попадаш в него. Мисла си аз само колко ми се пикае, когато пустия му трамвай зема че катастрофира. Некакси изскача от релсите и се удра силно в некъв друг трамвай. Кат на филм целата работа. Сички замръзват за момент и после почват да пискат. А на шофьора мозъко му се е разплескал наоколо. Като сополи седи. И, човек, направо не е за разправане колко е страшно. Тия отпреде са нещо като размазани един върху друг. А аз, добре, че се качих на последната врата, та само се ударих яко в една седалка. Обаче нищо ми нема. Пипам се. Цел съм. Неква дебела лелка мучи нещо си до мен, ама ми е през кура кво иска да каже, щото си мисля само как да се измъкна. Вече даже не усещам, че ми се пикае. Ръгам лелката в шкембето да ми се разкара от пътя. Нещо дими яко, едва се диша. Вратите не се отварят. Ритам със сичка сила у прозореца. Не подава. Обаче продължавам да ритам. Ритам. Кашлям. Ритам. Прозореца се чупи. Точно в тоя момент не го очаквам. От засилката крака ми изскача навънка. И в един момент се оказвам стъпил на един крак, а другия ми стърчи през счупения джам. Откъм гърба ме напъват некви дето искат да се измъкнат. Едвам издържам на напора. Раздавам лакти наляво надясно. Кракът ми се е заклещил. Едно остро парче стъкло ми се е забило в глезена. По счупеното стъкло тече кръв. Гадория пълна. Най-накрая некой се сеща да дочупи стъклото. Кракът ми се освобождава. Изскачам през прозореца. Тупвам по задник. Изправям се некакси. Изкуцуквам по-далеко от тъпия трамвай и се пльосвам на тротоара. От глезена ми стърчи голямо триъгълно парче стъкло. Пъшкам си такъв, лежа си. Едвам гледам от болката в крака. И тогава я виждам. Седи на светофара отсреща и си чете тъпия вестник. Не поглежда ни на ляво, ни на десно. Всички около нея се щурат, а тя си чете неква тъпа статия за цената на доматите сигурно. И пуши некъв фас. Внезапно се усещам, че адски ми се пикае. Както си лежа, си вадя пишката, насочвам си я леко встрани и се изпикавам. Супер яко. Изтръсквам си го и си го прибирам. Нема да се напикавам я. Като свършвам тая работа, пак са заглеждам да я видя, ама вече я няма. Сигурно е пресякла. Некакси се надигам. Хващам гадното парче стъкло и го изтръгвам от крака си. Отдолу зейва гнусна рана. Вижда се коста и разни сухожилия. Кръвта си тече, тече. Всичко под мен е червено и лепкаво. После идва неква шибана линейка и ме товарят. Докторицата ми обяснавя, че нищо ми нямало, аз се успокоявам и си припадам кат нормален човек. Освестявам се в болницата. Разните му там в бели престилки си щъкат. Аз ги зяпам и никаква болка не усещам. Всичко е нормално. Само дето на бялата стена срещу леглото ми прожектират някакъв филм. В него, тая същата, с червената перелина ходи по една улица, купува си вестник, после тръгва да пресича, на светофара се зачита в някаква статия за цената на доматите. Тогава отсрещния светофар светва зелено и тя прсича. После филма свършва. Една сестра влиза в стеята. Тя цялата е облечена в червено. И е с едни големи червени очила. В ръката си държи огромна спринцовка, пълна с червен серум. Усмиха ми се мило. Зъбите й са кървавочервени. Все така, усмихвайки се, ми казва:
– Сега ще те боцна. Малко ще те заболи. После ще спреш да изпитваш болка.
Опитвам се де й обясня, че не изпитвам никаква болка, но тя не ме чува и забива острата дълга игла в бузата ми. Устата ми се пълни с кръв, пълни се като мехур и струйки изтичат през устните ми. Капят по чаршафа. Целия се гърча в конвулсии. Едвам не се задавям с това, което ми инжектира. Най-накрая серума свършва и тя измъква иглата.
– Как си сега? – пита ме.
В очите й проблясва нежно луминисцентно сияние. Хваща ме за ръката. Нейната е хладна като долната страна на възглавница в душна летна нощ.
– Как се чувстваш? – повтаря.
– Чувствам се завършен. Чувствам индивидуалността си неприкосновена.
– Ти си завършен.
– Аз съм завършен.
– Сега можеш да се огледаш.
Оглеждам се в очите й. Под огледалната им повърхност проблесва неонова светлина. Виждам се красив и завършен. Усмихвам се щастлив. В усмивката зъбите ми просветват кървавочервени.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments