Айча Заралиева – Празнувам, че е сряда

Завършваме днешните публикации в пролетния вятър на апокалиптичния мартенски брой на списание „Нова Асоциална Поезия“ с най-новите стихове на д-р Айча Заралиева, която по стара традиция откри и последното четене на едноименното литературно движение в столичния клуб MAZE. Жестокостта на екзистенциалната интуиция на авторката се съчетава с финия емоционален лиризъм на поетическата й харизма и с една чеховска горчивина от живота, която може да бъде удавена само с ноевия ковчег на стъклената чаша. Бъдещето се пречиства потопено в мъглата на битието, защото светът не съществува, а живее единствено надеждата.

 

*
Давя в стъклена чаша
Всичките си ежедневни драми
Самотата
Пропуснатите събуждания
Тишината на нощите
И очакванията за някакво бъдеще

 

*
В деня на Свети Валентин
и на Трифон Зарезан
празнувам, че е сряда.
В любимия ми бар
един руснак
ми говори на английски.
Само аз го разбирам.
Пада на колене
и ме благославя
да стана майка.
Целува сребърния кръст,
висящ на шията му
като женски ръце,
сключени в прегръдка.
Потъва в кратък транс
и дава тригодишен срок
за сбъдване на предсказанието си.

 

*
Четирима лекари
в един софийски блус бар
изпиваме съботната вечер.
Единият се чувства като в Америка,
другият – като в квартална кръчма,
третият е потънал в телефона,
а пред мен са всички празни чаши.

 

*
Падам.
Преследват ме.
Крия се.
Тихо се сливам със сенките.
Все по-тихо е в сънищата ми.

 

*
Във влака
Сюрреализъм
И миризма на плът
Некъпана
Необичана
Непожелавана

 

*
Как мразя тишината тази нощ.
Времето е спряло,
за да ме боли по-дълго
от раздялата.

 

*
Когато наистина си тръгвам,
е като на погребение –
тихо,
и завинаги.

 

*
Остави ме да умирам за теб –
и без това не ми даваш да те обичам,
нито да те сънувам,
нито да се будя до теб.

 

*
Тя мечтае за дом,
семейство и дете.
Обича да е няма.
Сбъдваща желания.
И обречена
на първия си мъж.
Тя е само сянка
от миналото ми.

 

*
И днес не ми е ден.
Слънцето не изгря.
Събудих се по средата
на един сън,
възбуждащ
спомени от предишен живот,
който май не беше мой.

 

*
Ако имах основание
за една стотна от страховете,
които ме будят,
нямаше да има гробища,
а само ходещи скелети,
неродени деца
и свирепи вълци.

 

*
През прозореца
дъждовни капки
си проправят път.
Преминават отвън – отвъд.
Приспиват ме.
Сънувам,
че ме обичаш.

 

*
В мъглата потапям
скелети,
спомени,
любов.
Теб.
Себе си.
Накисвам всичко
до следващото пълнолуние,
за да пречистя бъдещето.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments