Роуз Траян – Най-хищните птици са дните ни

„Не ме обичай, на запад няма любов“ – завършваме днешните публикации в списание „Нова асоциална поезия“ с хищните/апокалиптичните тъги, носталгии, птици и дни на Роуз Траян – поет и независим български режисьор, понастоящем живеещ и работещ в Париж, където днес само раздялата отчаяно „крещи името ти“.

 

*
Казах ти, най-хищните
птици са дните ни,
политат за миг и вече
ги няма. А ние с теб
отдавна се научихме
да летим разделени.

 

*

Някъде по Распай
в три сутринта ще
изкрещя името ти
за последно, за да
разбера,
че сбогуванията са
окончателна константа.
Ехото ми ще залепне
по кожата ти като белег
от цигара, същата, която
изпуших след като си
тръгна. Знаеш, Распай
отдавна спи съблечен в
локвите и сбогуванията,
абстиниращи в главата ти.
Ще те изкрещя за последно.
За да не ме чуеш повече,
когато не откриеш пътя
наобратно. Просто, непознат

по улица Распай.

 

*
След себе си оставям
само тишина, за да чуеш
ясно стъпките ми и вратата
след мен.

Изгревът ще бъде твърде тих.
Каза, че не обичаш сбогуванията.

 

*

Нямам нищо против, знаеш,
да се скрия в стрелките
и километрите между Сен
Лазар и Александерплац.
Да надбягам времето без
да се спъна в спомени или
нечия ръка, която ме следва.
Нямам нищо против да избягам,
да се скрия в теб и да остана
за повече, отколкото мога.

 

*
По радиото звучеше една
и съща песен за западния
бряг, от който идвам,
косата ми мирише на
вълни, в които изчезвам
без да се сбогувам, защото
на западния бряг, пием за
довиждане и се пукаме
като балончетата в чаша
шампанско. Не ме чакай,
по радиото в колата ти ще
звучи същата песен, когато
четейки Маркес, се сещаш
за демоните в мен и тези,
които остави в леглото ми.
Не ме обичай, на запад няма
любов, а аз отдавна забравих
източните стрелки. По песента
ще ме познаеш, някога, след
време. В косата ми вълните
ще са спокойни, защото бурите
минават за три дни, не за три
години. Ще те залея със себе
си и ще си мокра до кости, до
чувства ако искаш даже. И ще
изчезна с песента за западния
бряг, на който няма да ме
намериш, защото на запад не
се намираме по спомени, а само
по настояще.

 

*
Ръцете ти са новите
карти на градовете,
в които още се губя.
Събличам сянката си
вървейки в чуждите,
където се припознавам
я в парфюма ти,
я в цигарения дим,
на завесите, отдавна
забравили какво е светлина.
Ръцете ти са новите гари,
в които търся подслон
от дъжда. Повеляново
отдавна е потънала в прах
и самотни вагони,
разказващи чужди истории
за стари градове, в които се
губех. Търся в очите ти,
някоя заседнала дума между
мигванията, неизплакана.
Търся в ъглите, сянката ти,
забравила утрото, спяща.
В кафето, отдавна чисто
без захар, без нищо.
Събличам сянката си
и влизам в ребрата ти,

отляво,
последна спирка.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments