Анабела Крумова – Нещастен празник

18-годишната Анабела Крумова от града на постсептемврийския декаденс – Димитровград отново ни разказва играта с размаха и/на таланта си. Животът е нещастен празник, на който нямаме друг избор, освен да сме гости или домакини.

 

хората от дефилето

влакът минаваше по-
бавно от очакваното
нещо повече се случваше
оглеждаше ме

пропусках ли нещо

мисълта ми не вървеше по
релсите
спъваше се в тях
не знаех дали трябва да й
помогна
не знаех дали е правилно
харесваше ми да гледам как
кръвта по тялото й се увеличава
звука светлините течението
напомняха на пеещ фонтан
на нещо прекалено красиво
да бъде поместено в няколко
реда
а сгъстения по неясна причина
въздух
танцуваше с кичурите ми
като за последно
тъмнината се разпростираше по
целия свят
целия свят беше в гарата
гарата беше целия свят
нямаше друго
не следваше продължение
никога нищо не беше започвало

това ми носеше спокойствие
различно от останалите спокойствия
даваше ми време
колко от него оставаше
никой не каза
разписанията се бяха сгушили в
сценария
който не познавах
срамуваха се от мен
подушвах страха им
досущ като миризмата на магазините
по морето
реплика на вечността
имитация на топъл спомен
с натрапчив привкус

изтръпнах

скърцащите със зъби релси
задържаха влака
знаех, че чакам някого
прохладния бриз
ми напомни за забравата
напомни за забавата ни със
смъртта
онази нощ
онази красива преливаща от
звезди юлска нощ
когато косите ми се разпиляха
по повърхността на водата
и замаяна от щастие
забравих да се събудя

 

нещастен празник

дребен шрифт
в голяма чаша

 

екраните светещи
ритнаха земята
засилиха я да върти
в погрешната посока
в блока на отсрещната пряка
месеци наред лежи живот но
кой задържа от минута повече
часовника да спре да чука?

 

голямото нищо
в малкото нещо
е нищетата
в съботен ден
привечер
срещу неделя

в хладилника
са останали
само огризки
от нощите
преди тази
съседката отпред
ме мрази
пушила съм много ганджа
усмивката ти се криви
мой, пак ли се омаза

стаж трябва

ръсиш сиви
изгорели ниви

проблемът ми е в Хюстън
кат ме видят
викат
свий, свий

 

разходка по картата

докато
чукаш камъните
един в друг
да палне искрица
мисля за теб
и колко други под тебе се свиха
живяха под димни завеси
умряха без да знаят
къде си

 

сетивата ми
са разгонени

отъркват се по теб

 

*
горе ръцете
долу чашите

и по масите останаха
само прашките и
сиромасите

 

*
в бар парцал
се радвам на компанията
от кокичета

на токчета

за всеки лист откъснат
духат зарчетата
за късмет

успяват

успявам

 

жажда

в кръга на шегата
да си покажем ръбовете

 

зимата помаха за довиждане

казах й
ще се чуваме по празници

усмихна се
усмихнах се и аз

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments