Ружа Матеева – Бяло

Ружа Матеева е един от най-големите майстори на класическия стих в групата Нова асоциална поезия. С удоволствие започваме публикациите на 8 март именно с нейната поезия, която има своите заклети почитатели. Текстовете на Ружа доказват категорично едно – който може да пише добре класически стих, пише страхотно и бял, докато обратното е вярно далеч невинаги.

 

Арлекино

Не идва сама тишината, аз тръгвам към нея.
Спънете ме, думи, които от болка не пускам.
Видях сатаната да слага едно ударение
и цялата гама от звуци с пушилка да рухва.

Видях да разпъват ушите на топлите букви,
да сменят местата на разни ченгели нарочно.
Спънете ме, думи, които от болка не пускам.
Аз идвам към него. Аз търся звука на живота.

Схванете го грешно. Тъжете за тънките нишки,
учете се как оцелява без връв кукловода.
Премете сълзите си онзи добър Арлекино
и после боята от своите мисли прогони.

Кое огледало е право, кое ни пречупва…
Променя се танца на сивите, рехави сенки.
Седи Арлекино, а ние в гората го губим,
досущ като бързо сменено от друг ударение.

 

Бонбони

Не бързам да метна в спасителна мисия времето.
Прогнозата кашля и влачи промяна на градуса.
Ходете си, хора, при свежия цвят на вечерите.
Аз търся вкуса си – объркан, забравен и малък.

Нищожна прашинка, оплетена в морзови сънища.
Сама се сънувам и връзвам с конци кукловодите.
Лъжете ме искрено. Хвърляйте дървени въдици,
правете си своите черни магии за огън.

Аз търся вкуса си, далече от всякакви спомени,
далече от лесното бягство в привидната истина.
Пиеса от пепел, отрова в плътта на бонбоните.
Черпете онези, които крещят и се кискат.

Вкусът ми го няма. Пазете си гладното слушане
за някоя трудна извивка на празния подиум.
Лъжете ме искрено, мъркащо, сладко и душещо.
Вкусът ми го няма. И вече не искам бонбони.

 

Бостан с плашила

Нямам даже светена вода да намокря лицето си
след последните думи на моето старо плашило.
Още щом си затворя очите и хвърля монетата,
знам, че думите още ме следват. И още са живи.

По-добре да ги бях надробила на гладните сврачета,
по-добре да не можех дори да чета на плашилски.
Как живееш така, с изпарена вода под лопатките,
как изобщо се учиш да плуваш, когато не виждаш.

Много лодки си тръгват. И много лъжи, акостирали,
ще подострят сами носовете си право към мене.
Цял бостан с плашила. Цяла зала, от думи застинала.
Знам, че можеш да бягаш. И този финал е последен.

Скъсах черната лента. На тези подметки е писано,
че минават през старта на своята собствена гибел.
Чезнат всички въпроси във хищния ритъм на липсата.
И разбирам защо плашилата зад мен са щастливи.

 

Бяло

Боже, колко са бели ръцете ми, ноктите, вените,
от които източих със собствени сили мътилката.
Е, на сто размножено чудовище, с лапите гребвай
и напрягай до пръсване всички чудовищни жилки.

Дърпай злобно косата ми, стягай сърцето ми в думите,
издълбани с мастило в отдавна забравени дневници.
Знаеш колко са сладки и как изкусително хрускат.
Знаеш как се нанизват на твоето остро вретено.

Драпай колкото искаш в далечното кърваво сметище.
Боже, колко са бели ръцете ми, устните, рамото.
Е, на сто размножени, фалшиви, лютиви пришествия,
има само един, подкопан във основите замък.

Вчера падна отгоре ми. Днес боядисах спасеното.
Който смята да души за сълзи – с глава под мазилката.
Няма лесно обичане. Няма стабилни градежи.
Само две пеперудени срички в небесния списък.

 

Далечно Неслучено

Зелено очакване, спряло в сърцето ми вчера,
аз знам, че не трябва листата ти с кръв да поливам.
За всичките сгънати в пликове мои недели,
за всички прежалени летни усмивки не стигаш…

Не ми се наливай самичко в домашната чаша,
не ми се протягай в далечния край на бюрото.
Разбираш ли, нищо не искам сега да очаквам.
Кафе със бъркалка, варено геврече. И толкова.

Това е наблизо до мен, Далечно Неслучено.
Обиждай се, скачай със двата си крака от нерви.
Навънка си лаят познатите вързани кучета
и тяхната песен е шарена зимна кордела.

Познати са. Сутрин след сутрин разбуждат стъклото,
и само понякога борчето вика кълвача.
Не ми се умилквай, не дишай припряно в ухото ми.
Не виждам къде си. Сигурно е топлия вятър.

 

Дракони

Твърде дълго сънуваме някакъв приказен сън,
населяван от дракони, скрити под плодни дървета.
Там делим обичта си. Какво ти отвътре-навън
и каква ти прехвалена мъдрост в пръстта на сърцето…

Няма кой да се рови из нея. Купчините спят.
Всяка стара, погребана болка живее на тъмно.
После грейва измислено слънце. И тъпчем дъжда,
да не би да останат по сухото нашите стъпки.

“Днес съм с нови обувки. Със нови усмивки вървя.
Извинете, не помня кои сте. Денят си изгладих.”
Тръгва право човекът по своя мечтан калдъръм,
а зад него увяхват цветята. Сънят се разпада…

Стига толкова сънища! Вече съм будна съвсем.
Вадя своите болки и тихо им казвам кои са.
Да, понякога плача, защото съм още дете,
чрез което се ражда едно неделимо “обичам”.

 

Другаде

Плаках някъде другаде, в някакво друго селение,
във което сълзите са течната плът на живота.
Огледална повърхност. Заставам отпред и поглеждам
как душата напуска затвора от сраснати кости.

Там са ясни очите и няма ядосани мимове,
там да можеш да страдаш е най-помъдрялата бръчка.
Там не знаят какви новини и какви телевизори
месят думи и после с отмерени срички прекършват.

Кацат мъхести бръмбари в сухата длан на дърветата
понавели прощаващи пръсти към снощната буря.
Виждат с трето око невидяното простичко слепите
и се раждат от всяка безкрила тъга пеперуди.

Плаках някъде другаде, в някаква друга действителност,
неуморна, приемаща, галеща, мека и бистра.
Раждат чистите сълзи солени, затоплени стихове –
Разпилени калинки, които напролет политат.

 

Дупки в стената
На Милена

Не ми се живее в измислена розова лудница,
където сме радостни само с оголени зъби.
Момиче, крепило на своите плещи Бермудите
и всички стихии, разсекли жестокия триъгълник,

кажи ми, цъфтят ли поляните с жълти кокичета,
искрят ли във здрача елхите – абсурдно лилави?
Обръщам наопаки цялата нужност на дните си
и паля една непредвидена, бърза цигара…

Къде съм вървяла, кои светове съм подминала
и как съм избрала откритото в мен да ме пази?
Момиче, понякога мъртви са именно живите
и живи са няколко ръбести дупки в стената.

Кафето е лате и пия мига като тичинка,
събрала остатъка нежност, със който се топлим.
Но не е до дъно. Бездънно живота обичаме
със живите в него – кристална роса по дървото.

 

Живец

Ако чуеш, че викам, ела както идват снежинките –
просто кацат така съвършени. Така ненатрапчиви.
Те разбират сезона, във който се раждат кокичета.
Те усещат защо краткостта е в сърцето на лятото.

Аз не искам измамната вечност. Не ми е до вечности –
ще изсъхнат по-бързо дори от камшика на думата.
Виждам как изтънява самият живец на горещото
и ни прави на прах и на пепел; на Нас и на Другите…

Ей така се умира съвсем достоверно пред себе си –
няма вече живец, няма кой да е феникс след сблъсъка.
Ходи твоята сянка – напада, огражда се, смее се,
и си мисли, че има къде да се върне по мръкнало.

Ако чуеш, че викам, ела и не питай очите си –
те не виждат навътре. Те виждат единствено преспите.
Не разпитвай ума си кое му прилича на истинско.
Има само една прецъфтяла тъга под черешата.

 

Зари от мрак

Да беше денят ми едно измълчано признание,
сигурна съм, щях да прецапам през хорската лудост.
Когато е тихо, звъни като капка кристалното
и пази сърцето от хищния страх на почудата.

Представям си – лягам на топло и мъркам забавено.
До мен се процеждат невидими капчици чакане.
Да беше денят ми мастилен отрязък с програмата
и няколко тъжни тефтера с прежалени датници…

Но някак е сенчесто. Не е познато. Самотно е,
без намек за повече, без носталгични измислици.
И нищо не може да мръкне копнежа на хората
да търкат отвътре, додето просветнат зениците.

Ще търкам и аз. Зарите от мрак са бонбонени,
а в сянката пак се намират врабците на приказка.
Каквото познаеш, вземи си го. Няма как-твое е.
Дори да внимава, слепецът се дави на плиткото.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments