Анелия Тушкова – Само аз се качвам

Анелия Тушкова този път ни изненадва, освен с поезия, и с кратки разкази, носещи силен емоционален заряд и доказващи, че неслучайно се радва на успех и като прозаик.

Ива Спиридонова

 

*
по стълбите
водещи към ада
слиза тълпа

само аз се качвам

 

*
съживявам смъртта
в дъното на чашата
играя с нея
с всяка следваща глътка
безпомощна
както аз съм пред теб

не е ли невероятно
че не ме страх от нея
а от теб и похотта ти

 

*
мълчанието
е по-красноречиво от думите
то убива по-лесно от тях
затова листът е празен
има само кратко многоточие
в него се прочита всичко
желанието
тъгата
обидата
очакването

в момента слагам точка
на надеждата
многоточие на мълчанието
моето
е по-силно от думите

 

*
бавни стъпки
убиваш
това острие е
не е хладно
студено
не боли
не носи смърт
а спасение

 

*
чакам насред безкрайността
края на мислите си
долитащи
като ранени птици
които кацат
на ръба на черепа ми
носейки съобщение от теб
загатващо за тленността
и непонятната ни лудост

сетне птиците отлитат
отвъд ума ми
заедно с края ни

 

*
нито един стимулант
не може да запълни
празнотата
да е баланса
между трябва
и искам
между всичко
и цялост
между сега
и онова което искаш

изтрезняваш с пиене
пиян си от трезвост
и запълваш липсата
с драскане на думи

писането е стимулант
залъгваш празнотата

 

Бог съм

– Няма на кого да благодаря –казвам и ги поглеждам над микрофона. А те ме гледат и се хилят. Свикнали са на обикновените тъпотии дрън, дрън, дрън. Мислят, че съм оригинален. Тъпаци.
– Не искам да благодаря на никого – повтарям. – Просто ще кажа – мразя ги, понеже се появих на този лъжлив свят заради сексуалните им изстъпления, замаскирани под прикритието наречено любов. Каква любов бе, хора! Това е идиотщина. На някого му се е приискало и хоп – любов било. Ако вярвате в това, сте глупаци!
Вече никой не се смее. Мълчат, пулят се и се дзверят. Лицемери. А аз продължавам:
– Някой питал ли ме е дали искам да живея тук и сега и да получавам награди. Никой не ме е питал, нали? Въргаляли са се и хоп – аз съм се появил.Ирония. Грешка на плътски сблъсък. Но интересното е, че мразя не само тях, мразя и вас, защото ме харесвате. Мен!? Точно мен, детето на „любовта“, на шибаната любов. Мразя ви, затова, че чакате автографите ми, че ми ръкопляскате. Мразя всичко! Теб, теб и теб. Да, и вас мразя, и вас и вас! Мразя цялата шибана зала и операторите, продуцента, режисьора. И теб мразя – посочвам я, нея, екранната ми партньорка, а тя се стъписва и пърха с изкуствените си мигли.
–Ти трябваше да получиш скапаната награда, не аз. Сега съм длъжен да я взема, да говоря пред сбирщина като вашата, да кажа това, което мисля, да изрека и онова, което не мисля, защото аз съм единственият, който има смелостта да каже всичко на всички. Мразя ви от дъното на проклетата си душа, защото Аз съм най-добрият! Аз съм самото съвършенство! Аз съм Бог!

 

Неизбежния

Обичам джаза! И то много. Затова, още с влизането в бара, се спирам и затварям очи. Парчето, което зазвучава, ме запраща далеч отвъд Атлантика, чак в Ню Орлиънс. И за миг забравям, за какво съм дошъл тук. Сещам се, чувайки смеха ви. Въпреки оскъдната светлина и многото хора, виждам компанията ви и по вените ми се разлива доволство. Защо търся именно вас? Просто е. Искам да видя реакцията ви, щом разберете новината. Освен това, сте ми интересни с наивния си оптимизъм и със заблудите, в които вярвате. Приближавам се целеустремено към масата ви и ви се усмихвам. После сядам на единствения незает стол, запазен за приятеля ви. Знам, че той няма да се появи повече. Откъде знам ли? Нали аз му попречих да дойде! Та сядам и казвам:
– Здравейте! Драго ми е да ви видя! – това са банални думи, но във вашето общество са критерий за добро възпитание.
Докато се усмихвам и кръстосвам крака, забелязвам в погледите ви учудване и лека насмешка. В първия момент си казвате – припознал се е човекът ( той животът е пълен с такъв род обърквания). Но след като оставам, все още седнал на единствения свободен стол и отгоре на всичко си поръчвам питие, ме нарочвате за навлек. Наглото ми поведение ви изнервя и вие се споглеждате един друг. Обаче сте възпитани и не ме прогонвате, а вдигате питиетата си към мен за наздраве. Чашите с двата пръста алкохол и с плуващите кубчета лед се сблъскват в средата на масата и всички вие отпивате. Отпивам и аз, и пак се усмихвам. Толкова сте прозрачни и предвидими. Наясно съм, че този род интимничене предизвиква онзи напълно логичен въпрос в главите ви: Абе къде съм го срещал този? И всеки един от вас започва бързо да се рови в спомените си, правейки безплоден опит да открие лика ми сред стотиците такива, с които със сигурност е наблъскана паметта ви. Ала колкото и да се опитвате да сканирате в мозъците си образа ми, няма как да ме откриете в нито едно негово кътче, защото просто не ме познавате. Но пък знам ли, може и да сте ме виждали в учебниците по история с качулка върху главата и с коса за косене. Може да ви е впечатлил зловещият ми външен вид, от който сте сънували кошмари като деца. После, пораствайки, сте забравили облика ми, за да ме откриете отново на концерт на Айрън Мейдън. Но там озъбеният ми череп и костеливите ми ръце, държащи обикновено я косата спомената по-горе, я британското знаме, не са навявали страх в душите ви, а са ви забавлявали, докато въодушевено сте припявали с Брус Дикинсън песента –The number of the beast.
Отпивате отново от чашите си и по очите ви разбирам, че не сте ме открили в спомените си. Значи със сигурност не ме познавате. За разлика от мен. Аз знам кои сте – простосмъртни и раними същества, създадени от Бог по негово подобие. Да, сътворени сте от него, но през целия си живот чакате моя милост със свити сърца. Аз съм онзи, който познава страховете ви, слабостите ви, мръсните ви мисли и дори мечтите ви. Всъщност не си падам по мечтите на простосмъртните, но пък е яко да наблюдавам как не се сбъдват. Забавлявам се с наивните ви заблуди, че от вас нещо зависи и с надеждата, която отглеждате в душите си – надеждата на бунаците! Развеселявате ме с нелепата си увереност, че ако не днес, то утре може и да успеете да се реализирате. И да бъдете. Да бъдете вечно! Всъщност, няма как да съществувате във вечността, по простата причина, че рано или късно ще се сблъскате с мен. Не вярвате!? А трябва! Срещата ни е абсолютно неизбежна. Както аз няма да ви пропусна, така и вие не можете да ме избегнете. Дори да отидете в Патагония или, да речем в някое забутано селце от милион души в Китай, пак ще ви открия, защото такава ми е работата. А аз обичам работата си и съм невероятен работохолик. О, не! Не съм сериен убиец, не съм и наемен такъв. Всъщност, защо да не съм, щом мога да открия всеки и да го преведа в отвъдното.
Преди чашите ни да се срещнат отново след поредното „наздраве“, телефоните ви прозвъняват. Всеки от вас получава едно и също съобщение. Получената новина ви сковава. Настъпва тежко мълчание, дори ви е трудно да дишате. Не ми казвайте! Аз вече знам – приятелят ви, на чийто стол седя, никога повече няма да пие в компанията ви. Защо ли? Защото е срещнал мен – Неизбежния. А срещнеш ли Неизбежния, всъщност срещаш Смъртта.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments