Митко Ламбов – Стая

Публикациите в мартенския брой 9 на списание „Нова Асоциална Поезия“ продължават с най-новата поема на един от най-добрите му и интересни автори – Митко Ламбов, чийто дълъг стаж в поезията му позволява да бъде с лекота и по детски неочакван, талантлив, изобретателен и да чува тези думи, за които сърцето мълчи, защото обича да ги слуша.

 

Стая. Оглозгани тухли. И ти, изгубена непорочност.
Ти точка в стая поглъщаща лъчи.
Имаш време да се родиш.
Имаш време да изкрещиш.
“ Честита ти, разтопена бяла смърт.
Честит ти първи сняг, Свят. “

Знаеш на колко години е истината.
Знаеш на колко години е сянката й.
Коремът ти надживява часовникаря.
Коремът ти заменя моменти за монети. Коремът ти е Ла Скала.
Циничен глупак е комарджията – еднодневка.
Циничен глупак е живота ти.
Дали да го фраснеш с най-гладкия камък по главата.
Дали да изхрачиш съсиреното червено на бялата му риза.
Или да спасиш децата от възрастните.
Или да дариш децата на възрастните.

Редовният ти секс с егото на Свръх Аз води до стерилност.
Нередовният ти секс води до липса на Аз.
Фантазиите ти завършват пътуванията с букет.
Фантазиите ти са отворени една до друга страници.
Изгорени преди да бъдат откъснати и прочетени.
Неразбрани преди да бъдат написани и преживени.

Казваш, че пеперудите отразяват светлината с багри.
Но ти казвам, че отразената светлина води до шизофрения.
Пристрастяваш се към бунтарите.
Пристрастяваш се към пристрастените към страстта.
Даваш огънче на стопаджии. Клошари ти дават огънче.
Но помниш ли, огънят във варел под уличната лампа.
Помниш ли, огънят в кучето пренесло петте сенки зад ъгъла.

Произвеждаш човечества в комин.
Човечеството те изпушва без дим.
Съществуваш в знаци.
Съществуваш в петното на шедьовър.
Без стена зад гърба и пирон в чело.
Без стена зад гърба и пирон в чело.
Вечерите ти започват с очакване.
Вечерите ти вечерят с теб.
Гостите ти няма да оживеят от объркване.
Гостите ти няма да оживеят в този безпрозоречен аквариум.

Хващаш мухи с бастуна си.
Мухи хващат бастуна ти, за да не убие паяк.
Изхвърли бастуна си и всички патерици.
Изхвърли бастуна си и всички патерици.
И проходи свръхзвуков, за да се върнеш преди самотата.
И проходи с разоръжени надежди
зад рогцата на охлюв.

Погледът ти е хванат в изолирана носталгия.
Погледът ти е скован свещник върху маса от спомени.
Погледът ти е хванат за гуша от
онемяла китара.
Погледът ти е паднало листо от картина.
Но все по -ясно виждаш мрака.
Все по -ясно мрака вижда сиянията на душата ти.
Взираш се в цевта.
Превръщаш милосърдието във взиране.
Изкачваш тунели и се стичаш във водопади.
Изкачваш водопади и се стичаш
в тунели.
Пресъхваш и подпираш с колене очите си.
Но очите ти не пресъхват на колèне.

Може би влюбените пренасят вечни завещания.
Може би ти си завещание.
Покани образа си да свие гнездо след болката.
Покани желанията да си издигнат дом от изгорелите гори.
Но не отлагай бедствията на страданието.
Но не отлагай загубите, които те
парализират.

Нека с порой във всяка пора те пречисти вятъра.
Нека с порой във всяка пора те пречисти вятъра.

И дори да отровиш трупното месо на думите,
пощади илюзиите в бебешките им дръвчета.
И дори да отровиш трупното месо на думите,
пощади сърцата в различни измерения, да съберат разстоянията в точка.

„Тя се казва, Може би“

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments