Ивайло Мерджанов – Минус Симптоматика – година първа

За нас е удоволствие и чест да открием мартенското издание на рубриката ни за черен класически стих „Нова асоциална класика“ с нов поетичен цикъл на Ивайло Мерджанов. Винаги сме знаели, че Борис Поплавски е заглавие на негово стихотворение.

 

БОРИС ПОПЛАВСКИ

Защо береш ти, време
бучиниша на раздялата и накъде отнасяш
смисъла по ветровете си –
предателю със сребърни ръце
и твойта истина
защо неспирно във сърцето ми говори
изреченията тъмни на среднощните лъжи

Дали пропаднах в пропастта на думите ти –
на мисълта си бреговете ли залях
с вълните на надеждата и огъня, когато
подобно просяк тук
пред теб протяга длан деня ми, а изгубения
изоставения – аз съм,
отчаянието си понесъл като кръст

Завръщам се в сърцето ти, тъй както скитника
се връща в своя тъжен път,
полетете вие бури, вихри, и вълци огнени
и името победно разнесете
на смъртта, подобно птицата на гибелта ми
закрила небосвода
с крилете си от музика и тъмнина,

и в хаоса на моя дух го завъртете –
по нивите на светлото познание
с пшениците, пламтящите цветя
сред зъбите кристални на ревността под северни
крилати смехове

И знам, че няма тук завръщане
И знам, че всички тук сме вечни чужденци
нощта във мен е твоя дом – ела,
тук огледалото на твоето съмнение зове те…

 

ДЖОРДЖ ОЛТ

Гибел моя – каменна съдба, комета
изпълнила пространството
с бялата си дългокоса светлина
мълчание, разтапящо се в залез над морето
помогни ми, съхрани ме –
от тая нощ бетонова, злокобна, сива, зла

в душата ми се вбивай ти, подобно сребърната
ефедринова игла –
и вливай черното си звездно утешение,
да се разливат слънчевите думи по кръвта ми
из мрака на сърцето ми – запяваш ти – превръща се
в сияние, от твоя глас излитнало, където
съхрани ме, тъмнина, пази ме –

Аз ще изпея сивото си отчаяние,
смъртта си да превърна в изгрев златокос
а името ти ще мълвя – кристално, по пясъците на
непознаваемото ще се разлея – в душата ти – вълна
да стана и звезда

Аз залез съм – от снежна тишина
и грея в погледа ти светъл
прегръщам утешението нежно, теб изричам
в опустяло име на надеждата

извисявам се от светлината като ураган от мигове
за да те превърна аз отново на любов, с вихрушките
на думите те грабвам, из дъното на обичта си
и твоята душа въздигам
в небето на заедността с лазурните криле

 

ГЕОРГ ХАЙМ

Ще кацна аз — безсъница отчаяна
в дома на кървавия сън
да се поселя
надалече, в пустота — светът

Щом те загубя в алена звезда
оттатък вечността дори
политам
за да следвам тебе

И с пламъкоцвете своя глас
аз извисявам в злато
на нощта в пустините железни —

да те намеря в пурпурните
обитания на злото си,
в дворците му
от звездна тъмнина…

И от лазура на тъгата си —
аз идвам тук,
на самотата ти в градините
да свивам в тях

бодлива тел — гнездо,
за светлината кобен дом.

 

РОБЕР ДЕСНОС

Имам чувството че съм те срещнал
случайно
разказал съм ти живота си

и сме се разделили
за да не се срещнем никога вече

Реши, че сме прекалено еднакви ли
двамата потрошени
двамата почупени отвътре

Все по-тъмен и болен е пътя ми днес
обичта ми е в развалини
обикалям и търся, и чакам от теб вест
омразата с любов да се смени

който изговори всичко
все едно, че не е казал нищо
скриваме се зад думите
мълчанието е нож

с който умело боравим
и не вярвам в лъжите на заедността

Тая бездна, която зова самота
ме превръща пак в крясък на птица
викът ми полита към тебе в нощта
но ти си винаги в думите скрита

Доказвам тезата на тъгата
в статията на болката
и дисертацията на страданието

а твоето име е пустота
продължавай да се съпротивляваш

 

КАРСЪН МАККЪЛЪРС

А ти къде си и защо
в безумието ме оставяш сам,
защо в мълчание превръщаш всяка нощ –
и тихата мечта – в страдание?
И какво ти сторих толкова,
че ти в сърцето си завинаги погреба ме
и в спомен празен ме преобрази…
А днес гласът ми в болката отеква,
по улиците бродя и те търся
и безлюдна е без теб вселената –
и всеки миг е призрачен и сив,
а сърцето ми гори в гнева на пустотата…
Да би могло за миг отново да те зърна
душата ти да стане като черна птица,
да бъде дом небето, да изникнеш от сълзите
да станеш ти отново моя хаос цветен –
в душата ми – звезда – сред мрака безконечен,
аз с поглед бих те галил, без да те докосвам
и как без тебе жив съм – загадка е въпроса…
Смъртта по улиците следва ме отблизо и ме гледа
как от мъката по теб, като пиян, залитам –
как болката по теб ме задушава
и капят сълзите по прашния асфалт
по пътя, дето съм те виждал аз
и в душата ми е влитал пъстрия ти глас…
Сега къде си, и защо те няма никога
аз Бога питам, всяка вечер, съкрушен
и иде ми проклетите звезди да угася
и сърцето си докрай да разруша,
а душата си във вечен мрак да запокитя…
Аз дните си проклех,
защото те са дни без тебе
защото пустотата е всемирна, щом те няма
и няма ли те – и небето райско е само пустота…
На твоя смях от липсата душата ми кърви
и мислите ми давят се в морето на скръбта ми,
не са ми нужни повече словата,
а думите са само черна празнота, в която
обиталище си прави самотата…
И аз съм тук – във вечното си никъде –
очите ти сънувам в гробната си нощ
и както онзи път единствен
докосвам с пръсти нежните ти скули, за да знам
че трябва със сълзите си да те откупя
на твоя страх от безразличието гневно,
от гибелните длани на мълчанието,
от черното безумие на тишината тъмна.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments