Янка Дягилева – В черен ден (превод от руски – Денис Олегов)

На Трети март следва да отдадем дължимото и на нашите освободители от самите нас и т. нар. османско присъствие. Смело можем да кажем, че творчеството на Янка Дягилева е един крайно асоциален акт. Скромното сибирско момиче с китара отказва всякакви интервюта, не приема поканата на единствената тогава звукозаписна компания в СССР „Мелодия“ за албум, страни от всякаква публичност. Изкуство за самото изкуство. Стиховете кипят от обреченост, примесена с една бясна безнадеждност в гласа на певицата-поетеса. Светът в творчеството на Янка е константа – всички усилия дори за лъч надежда са провалени, опитите да излезеш от рамката са наказуеми, подчинението и стереотипното поведение са единствена норма, а пречистването от вечното страдание става само с цената на още по-голяма болка. Янка Дягилева остана завинаги на 24 в Деня на победата. Навярно това е била и нейната победа над този кошмарен свят.

 

Продадено

Комерчески успешно публично да дишаш,
разбивайки о камъка фотогеничното лице.
Молиш по човешки, заглеждайки се в очите
на добрите минувачи.

О, продадена е
моята смърт.
Продадена.

Украсяваш интериори и увисваш на стената,
нарушавайки геометрията на квадратните тавани.
В блестящите тапети се вбиваш с гола тухла,
с бездомна сянка.

О, продадена е
моята сянка.
Продадена.

Подмигва весело трицветен светофар.
Далеч се носи песничка напук на ветровете.
И радваш се на слънчицето и дъждеца в четвъртък.
Живееш – поживяваш.

О, продадена е моята смърт.
Продадена!

 

Столетен дъжд

Столетен дъжд…
Гумен ботуш в мокрия пясък.
Очите стоят на ръждясалия таван.
Изхарчено, изгоряло е веселото бълнуване.
Сцепиха се, смеейки се, колелата на бедите.

Столетен дъжд…
Над пропастта на пролетта се събират сънища.
И ранни глътки на голяма мъка.
С нокти по стената дращи април,
като че ли зад стената растят цветя.
Като че ли се виждат отвисоко.

Столетен дъжд…
Сто години изживяхме ние –готов е обядът
от сапунени мехури на ръждивия ден,
от костиците на разгадани стихове,
от паметта на подметките на ботушите,
посолена с кристалите на огъня.

Столетен дъжд…
По тихото платно бълнуват думите
и рушат се смекчените листа.
Изпълнена е предпоследната присъда.
Всички вноски за април са внесени
и сънища висят над процепа на пролетта.

Столетен дъжд…

 

В черен ден

В черен ден уморен танц на пияните очи, надупчени ръце.
Вторият падна, четвъртият седна, осмия изведоха на съд.
На кабела под колелата на три букви под асфалта
в тихия залив на буйната глава
с хладна пот разделят се кръговете.

Железен кон. Защитен цвят. Изрезки-гъсеници в ред.
Атракцион за новобранци – конете летят по кръга.
А калейдоскопът по часовник гърми с криви огледала.
Колелото се върти по-бързо.
Под звуците на марша с главата надолу.

Изяде молеца цветен шал. На картите – тройка и седморка.
Бикът с опашка гони мухите, с тежко сърце влиза в горка.*
Челата на билярдните топки от стълкновения се разбиват на парчета
от двете страни
по ъглите на просторите и широтите.

А зад парчетата витрини – парчета празнични костюми
под следите от шейна – жива плът на чуждо разпределение.
зад тезгяха папагалът от шапката изважда трамвайни билети.
До най-близкия мост
на въртолет без прозорци и врати
в тихия залив на буйната глава
колелото се върти по-бързо.

* горка – военен костюм в камуфлажен цвят

 

Към вкъщи

Нелепа хармония на празен балон
запълва промеждутъци с мъртва вода.
През заснежени стаи и дим
протяга пръст и посочва ни вратата.
Оттук – към вкъщи!

От тези каменни системи в подпухналите глави
на теоретични пророци, напечатани богове.
От всичката блестяща, звъняща и горяща хуйня –
към вкъщи!

По етажите, по коридорите само хартиен вятър
забива по джобовете смачканите рубли.
Размита в купчина прах и парцали, смяхи сълзи, горест – радост.
Плюс по минус дава освобождение
към вкъщи!

От глада и вятъра, от хладния ум
от електрическия смях, безусловния рефлекс
от всички раждания, смърти, прераждания,
смърти, прераждания,
към вкъщи!

За какви грехове задавам си въпроса: „За какво“?
И за какво, и за какво, и за какво, и за какво…
Към вкъщи!

 

По трамвайните релси

Ще отидем с теб да се разходим по трамвайните релси,
да поседим на тръбите в началото на пръстеновия път.
Наш топъл вятър ще бъде черният дим от тръбите на завода.
Пътеводна звезда ще бъде жълтата чиния на светофара.

Ако успеем, до нощта няма да се върнем в клетката.
Длъжни сме да умеем за две секунди да се заринем в земята,
за да останем там да лежим, когато след нас тръгнат сивите машини,
извозвайки тези, които не умеят и не искат да се търкалят в мръсотия.

Ако успеем, ще продължим пътя пълзейки по траверсите.
Ще видиш небето, ще видя земята на твоите подметки.
Трябва да изгорим дрехите в печката, ако се върнем.
Ако не ни срещнат на прага сините фуражки.

Ако ни срещнат, мълчи, че сме ходили по трамвайните релси.
Това е първият признак на престъплението или шизофренията.
А от портрета ще ни се усмихва Железния Феликс.
Ще бъде много дълго, ще бъде много справедливо
наказание за това, че сме ходили по трамвайните релси.
Справедливо наказание за това, че сме ходили по трамвайните релси.
Ще ни убият за това, че сме ходили по трамвайните релси.
Ще ни убият за това, че ние с теб сме ходили по трамвайните релси.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments