Велислава Кандова – Празник

Какво е Трети март без празничните стихове на Велислава Кандова уловила по чудесен начин духа на вечната и съвременната българска народопсихология. В настоящата си публикация авторката се завръща и към една традиционна своя страст – хайкуто, което й придава още по-силен евразийски, апокалиптичен дух.

 

1 ян.

Утрин
сърбам мъглите
в чаша кафе

 

4 ян.

Крила на пеперуда
момиченце гримира
очички с прашец

 

8 ян.

бабинден
празни са акушерските
длани

 

16 ян.

писец
срича буквите старият орех
свързвайки звездите с клони

 

празник е
с едната ръка празнувам
Трифон
с другата Валентин

 

свети валентин
хензел и гретел събират трохите
семеен скандал

 

трифон зарезан
наместо лозата
зарязваш мен

 

15 февруари

Флагове на любовта

веят се празнично
кондоми и гащи
по градските кестени

 

Меко копеле

Искам да съм.
Искам да съм погълната от хлъзгавото гърло на тюлен невъзпитан,
или филтриран крил да съм между балените.
Гола, боса, с коса покриваща зърната розови,
на пуст бряг срещу снега, носещ 421 наименования
както думат шотландците.
Искам да съм
сочни боровинки в жадна меча уста с кадифен дъх
на току що олигавена сьомга.
Но наместо това събирам сърца,
студени и сини,
вдигайки ритмично палци,
одобряващи живота, сега.

Ритам ръжена с морски крака,
вдигам малки, човешки ръце,
бели длани галещи в скреж
фин бульон консоме.
И съм
безброй червени езици
копаещи дупки сметанови в сняг,
изписващи запетаи,
турящи точки,
но бързо добавящи още две.
Аз съм удивителен,
глождещ празен корем,
потопен в тъга,
с пречупена шия, сломен.
Стичам се в сън
с душа на дете,
мечтаещо да е якото копеле.

 

Факториел

Уравнението на живота
ХУ
Й!

 

*
няма любов
има само
рога и смърт

 

Мъртво вълнение

сълзите ми се ронят
върху сините ти колене
молеше за две думи
аз да ги кажа ти да ги кажеш
пръстенът който ми сложи
виси като воденичен камък
на розовата ми шия
увивам тиксото и се усмихвам
вълнение ме обзе
когато аз ти надянах
на палчето на крачето номерче

 

Приземията на живота

Ниска стая
потънала в тъмата на мокет,
малък диван, тъмно зелен
със счупен крак, килнат напред.
Три бели бедра висят настръхнали,
зазяпани в снежинките хартиени трептящи по стъклото.
На масата книга с малък послепис
между пожълтели листи завещание,
молив и гума захвърлени върху мушама от безсилие
копирано от поредния автор сред торта от думи,
мечтаещ за съзвездия,
посял шепа плевели, поливащ с бели бисери най-чисти
своите розови свине.
В пролуката на своето съзнание търсиш ниша за оставане.
Въргаляш в длани круша.
Тепсията е празна, сребристо поглъща мрака.
Очите ти потъват в нея в дълбочината й.
Хвърляш ирисите си
в тоя кладенец посред ниската стая.
Суха кана в ъгъла и влажна кърпа,
измил нозете си, мълчиш,
като погълнатата риба,
забравяш бягството,
то не е милосърдие към аз-а ти.
Преглъщаш бързо младостта,
целуваш в устните проклятието
и лягаш със смъртта.
Съмва се.
Стиснал очи презрели спасение,
вдишваш последна усмивка.
Тръгваш по блатното дъно,
да набереш букет бели лилии с дълги зелени
дръжки.
На масата два черни плъха вечерят със заветните ти думи.
Съмва се, а стаята е все тъй ниска.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments