Ивайло Мерджанов & Ивона Иванова – Любов и дупки в слепоочията

Завършваме днешните публикации в списание „Нова Асоциална Поезия“ на националния празник Трети март с Любов и дупки в слепоочията – нашето Априлско въстание срещу мрака в нас и живота. Ивайло Мерджанов и Ивона Иванова продължават рубриката на нашето електронно издание за колективно асоциално творчество Изход – само и единствено отвъд!

 

ИНТУИЦИЯ

когато ми трябваш най-много ще бъдеш далеч
покрай други
една нощ ще те потърся
и ти ще си забравила за мен
когато ми трябваш най-много ще блести
погледът ти от техните думи ще се смееш
високо и устните ти ще правят
онази мъничка сгъвка която
ме побъркваше и ще спиш в
други легла и няма да мислиш
за нищо няма да пиеш
ще държиш чужда ръка и когато ми трябваш
за последен път нещо ще ти подскаже
че веднага трябва да заплачеш сълзите
ще са ми нужни пред Господ за всичко друго ще е късно

 

НЯКОЛКО КАПКИ В ПУСТИНЯТА

дисциплината която ми трябваше
да спра да страдам по теб
да не сънувам да забравям спомените
времето в което те пазих до вярност от себе си
нежността на пламъка в докосването ми
нетрезвите вечери на отчаяна жажда по теб
всички мои стъклени дни които разбих
като нашия портрет на плочките
усмивките на всичко останали които не виждах
тъмните мостове и черните влакове
прелитащи до мене с гръм на падащи скали
доверието ми отлитащо с твоите
сега не мога да говоря и с никого не съм
всяко довиждане от теб което малко по малко
се превръщаше в сбогом ме научиха
че сълзите се пазят за големия каньон

 

ПОРНОГРАФИЯ

любов помниш ли пеперудите от пикон вече са мъртви
забодени с дартс на стената на срама в душата ми сякаш

но как съм питаш ме и аз нямам отговор жива съм още
това говори доста за слънчевата система на душата ми –

отдавна не пускам пералня не ти пожелавам лека нощ няма
балони цветя и всички боклуци от които ми се повръща

като на дете преяло със сладко от дюли аз предрусах с теб
и вече не чакам честните ти отговори – изстрели истините

изкарани на масата сякаш са отровна вечеря любов те ни
докарват тежки стомашни проблеми на поезията в живота

отдавна познавам ревността пера ѝ кирливите ризи на ръка
нейния демон ме кара да виждам навсякъде порнография

замазана като истинска обич и трябва все да прощавам
докато ми загива душата от всичко онова което се случва

що за отчаяние е това не знам
ако знаех едва ли щях да пиша

 

КОЛКО ТОЧНО САМ Е ЧОВЕК

човек е сам като луната и усмивката й сам е
подобно счупената кирка на иманяр захвърлена
в празна дупка на задигнато съкровище

човек е сам от раждане от първи вик и плач от люлката
до гроба под безпаметни треви пързалка
с весели деца играещи тремора на длан нестисната от никого

като човек обичащ без да е обичан по начин най-отчаян аз
обичам самотата ти на праисторически ловец от тундрата номад
неносещ нищо на децата си но изтърван е огъня на мълнията

човек е сам като ничия земя и като виното потъващо в пръстта на гроб
какво си мислиш че твърдя сега освен че ти и аз самите сме ръмжащи
вълци окуцяли в зимната гора на старостта изоставени да вият

по черните луни до езерото на целувката останала непожелана и
открадната в седефено око на гарван прелетял пред залеза
от стиха ми вятър и вълни през кораб в океан шамар

прозвъннал като счупения ветропоказател
в средата на живота стих на хьолдерлин
преведен и от гео главата му разбит фенер

по-удобно е да забравим
по-красиво е сякаш

 

ВЛЮБЕНИ В САМОТАТА

имам само теб тоест
имам единствено поезията
целувки те сбъдват

летя до сините звезди
самота с крилете
на изгрева чакам те
с векове
кошмарите се сбъдват

по тях се научих да броя
епохите преди да ги
хвърлям в огън
ти си моите кръгове в ада
ти си вещица шепнеща пламенно
сбъдваш се

понякога засявам
любовни признания
в пръстта на сърцето си
от тях поникват

снежнобели пеещи цветя
нежни като твоите пръсти
милвани от ветровете
свирещи по млечните зъби
на болката

но не цъфтежът
а смъртта е началото

дотогава има обратно
броене годините се смаляват
вечността отваря врати
любовта става плът

снежнобели пеещи цветя
красиви като усмивка
непринудени вечни и зеещи
подобно на душите ни

а веселите скелети се смеят
с малки белички крилца
над слепоочията си

смехът спасява да
смехът спасява
ако е твоят

нямам нищо имам
само поезията тоест

теб

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments