Христина Асенова – Целуваш ме следователно съществувам

Представяме ви втората публикация в списание „Нова Асоциална Поезия“ на Христина Асенова от София. След чудесния си дебют на електронните страници на нашето издание миналия месец, авторката направи и впечатляващ такъв на живо по време на февруарското четене на литературното движение в столичния клуб MAZE, където обра овациите на публиката. Запомнете това име!

 

по дяволите

и докато си крещим
ми казваш
„върви по дяволите“
а аз те послушах
и затова
пак
се хвърлих

в ръцете ти

 

с известно закъснение
разбрах:

не ти липсвам
защото ти дадох
всичко
от себе си

а ти ми липсваш
защото нищичко
не остави

 

ще дойдa
с първия сняг
по тъмно
и по терлици
ще се събудиш зaтрупaн
ще съм ти лошaтa
ще ме псувaш
че съм ти зaринaлa колaтa
че ти влизaм в обувките
че съм студенa
a устните ти посинявaт
където ги хaпя
ще съм ти виновнa
с всякa снежинкa от себе си
и aко случaйно влязa
в лявото ти око
ме изплaчи
зa дa не стaнеш и ти кaто Кaй
понеже от всичко
нaй-мaлко
искaм дa вледеня
сърцето ти

aлa и товa
все пaк
ми е в списъкa

 

ще изтърпя
всичките ти нaкaзaния
и виковете
и дори мълчанието
и тряскaнето нa врaти
безвъздушието
пред aсaнсьорa
безтебието
след кaто си тръгнеш
този път
зa последно
a нa сутринта
в утaйкaтa от дрaмa
след кaфето
ще те търся
в бъдещето си

в твоето
мен ме горят нa клaди
но все пaк
ме имa
и ми е
достaтъчно

 

от старите снимки
разбирам –
преди две години
косата ми е била педя по-къса
а наивността –
две по-дълга

 

казват
че счупеното
носи щастие

е,

аз донесох ли
ти
щастие?

 

като дете
като си нажулех яко коленете
или си разцепех кратуната
прескачайки оградата на съседите
ставах герой
“Юнак без рана не може”
казваше дядо
и даваше шоколад

сега
като си нажулих душата
и си разцепих сърцето
юначе ли съм?

ама и дядо го няма
и шоколада не помага

 

ти не слагаш захар в кафето си
аз наливам мед в чая си
астмата ми дразни цигарения ти дим
като кашлям ти нарушавам спокойствието
филмите ти са по-важни от моите книги
като гледаме някой все ми говориш
с термини, които не разбирам
фарт, варио, ракурс
аз висях в библиотеката
докато ти завършваше
операторско майсторство
а после и режисура
сценариите ти са цинични
моята поезия се срамува от тях
пламват ѝ бузите, алени
и тича да се крие в някое ъгълче
дето да не можеш да я хванеш в кадър
забавляваш се, снимайки живота ни докато готвя
един път от притеснение се порязвам
нали трябва да си е само за нас
уютно, тихо и кротко, не за очите на всички
кървя думи по дървената дъска
за нас си е де, само аз ще го гледам
оставяш камерата на плота
превързваш ме с кърпа
първата, която намериш
разхвърлян си
аз искам всичко да ми е под конец
бурканчетата са по азбучен ред
заради подправките вътре
филтрите и лещите на фотоапаратите ти
се търкалят навсякъде
докато накрая една нощ
когато пиша, водена сякаш
от чужда ръка в пет сутринта
земетресението те събужда
събужда цяла София
влетяваш в хола
и вместо да попиташ
добре ли съм
понеже епицентъра
е в душата ми
ми казваш, че съм побъркана
до тия часове да стоя над листата

хайде,
още един

колко свидетели трябват
че да си ме приберат накрая
при другите поети?

 

*
събирам двадесет и осем години
в два куфара
и една китара
с общо тегло шейсет килограма
цял един живот
на колелца
по-бързо да бягам
по-лесно да се връщам
въпреки че никъде
не се почувствах като у дома си
никъде не се посях
не пуснах корени
изморих се да съм вятър
да бързам
а хората да пускат хвърчила
че да мога да ги чуя
искам да утихна
да разопаковам книгите си
и да се прибера най-накрая
в себе си

и
в една стая
в лудницата
на живота ти

 

когато не си ме целувал
достатъчно
устните ми изпадат в
шрьодингеровия парадокс

но само Рене Декарт знае –
целуваш ме
следователно съществувам

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments