Божидар Пангелов – Последен ритуал

Всъщност всичко е плод на по-детайлно вглеждане и няма друго тайнство освен живота.

Божидар Пангелов

 

*
понеже
си толкова красива
вик на птица над водата
а утрото е неизбежно
и няма как да те открадна
в безсънния ми сън
се стича
бавно
неумолимо
и изящно

пламък

 

*
Денят е бърз,
прегаря
и настъпва привечер
със плавното привличане
на хълмовете
спускащи небето.

И в тази нощ ще има
хиляди звезди
и ние ще ги виждаме
понеже сме
високо.

Във тази нощ сънят
ще бъди този,
който ме събужда
с ласка.

И тази нощ
ще те събудя,
за да ми рисуваш
залеза.

 

последен ритуал

тази болка
въглен от руините на Herculaneum
изписва странни знаци които
някога ще ги открият
легенда
в Villa dei Papiri
като постоянен отпечатък на сърцето

ръката ти държи кръвта ми
последен ритуал
за да те помажат

тогава ще заспя

 

предателите
как бързо се предаваме
пред мисълта
и сянката на утре
ни затрупва
а тръгнахме от място
несъществуващо на картите
от бряг подобно гълъб
целуваме на мъртвите клепачите
а тези в огледалото не смеем
и давим се в гласовете си
до Маратон е удар
на сърце
но кой ще бъде пратеника
за нас

предателите

 

персеполис

падат воалите
бавно се стелят
Таис
името ти е обещание
за недокоснато вино
и пролятата кръв
накрая
само един ще остане
в тебе
Таис

като молитва
и като кръст

 

астрална проекция

този белег под моето ляво рамо
като въздушна
спирала се спуска
през гръбнака
бедрото и по-надолу
под твоите пръсти
хибискус
във бяло
и когато го сложиш зад
твоето дясно ухо

пробожда сърцето ми

 

В онази привечер

Привечер,
когато
мракооранжево кълбо
на слънцето
е заковано
със птиците
(в онази привечер),
пътечката прораснала
с треви
и храстите
във бледорозови отсенки
ме водеха натам,
където някой
в тиха нощ
бе получил озарение.
Във бавна сянка
се издигаше и
Планината.
Така вървеше ти
по същата пътека.
Попаднала бе тук
случайно.
И в този миг на храсти,
и треви, и птици
познах –
за тебе всичко беше минало
на сянката в оранжево,
която беше те покрила.

 

Тогава

Понеже нямаше какво да й подаря освен мълчанието
следвах извивките на морската ивица и водата
идваше и се отдръпваше от босите ми ходила.
Следвах гласа на албатроса толкова силен
като мъка, която внезапно връхлита от тази
тъмносиня дълбочина без да знаеш какво и
кога те зове. Друго е, друго е да очакваш
така невинен и смирен движението на светлината,
цялата болка на другия, без никой да те е пратил,
без да си призован.
Чувал съм, че е достатъчно да поискаш една мечта,
за да се сплетат нишките на съдбата,
като ръце, които те обгръщат при зазоряване.
Притискам длани към очите си.
Тогава пулсира цялата Вселена и
звездите гаснат една,
подир
една.

 

*
фино
като песен на слепец
като душа след причастие
рисувам сън

единствено прегръщам теб
и дъжда

 

*
Сред цъфтящите жасмини
ти нямаше сянка,
а дихание,
което пулсира.
Кротък е здрача –
сън на дете
заспало при татко си
(след дългата приказка)
звън на идващо лято
във витата раковина.
Прегърни коленете си
и ще чуеш:
„Животът, който ни дадоха
живяхме го по различни
причини…“
И морето остана
на кръгове.
Потъна между
матовите звезди
(в мрамора).
Остава ни дългият път
към надеждата.
Потрепване –

отвъд.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments