Васил Прасков – Беше грешка да бъда себе си

Die poesie macht frei! Васил Прасков – Нощният портиер на концлагера София с „Беше грешка да бъда себе си“ и изобщо – всичко беше грешка! Продължаваме отвъд Депеш Мод и Пет Шоп Бойс с псалмите на сърцето и апокалипсиса.

 

поезия

беше грешка
да бъда себе си
вместо да бъда
Бог

 

концлагер

на Ивайло Мерджанов

любовта е това
което те убива
но поезията
те прави свободен

 

die poesie macht frei

животът
е това което се случва
докато пишеш стихове

 

аз:
твоите снимки
твоята ръка в панталона
твоите оргазми
и твоят смях

 

любов

в очите ти
падат облаци –
като небе
над детска градина
в което летят
бомбардировачи

 

дървото на живота

лили иванова още търси
детелини с четири листа
но намира само дебелия
корен на битието

 

залезът на боговете

от българия ще останат
само стиховете на рупчев
за хелмут бергер

и тъгата че не е изиграл левски

 

моето любимо радио
е дороти паркър
то е винаги включено
тихо и топло
защото си плащам тока
в америка

 

think positive

всяка сутрин
си казвам
че не съществувам
и продължавам
да живея

 

любов

когато построим глада
тръгваш
с небесните градове
скрити в обувките
не можеш да отидеш
по-далеч от мен

 

минало

всичко освен теб
е лош сън
всяка нощ името ти
разпуква нара на тишината
и от небето падат
кървавите му зърна

 

гладът

мъртви птици
летят над главата ни
и под нашите стъпки
не можеш да ги убиеш
но можеш да ги нахраниш
с нас

 

готик (парчевич 39)

лае мокрото куче
с дистанционното в зъбите

стърчат мебели с миши опашки

баба подстригва дядо
дядо подстригва баба

а всички останали не умират

 

такситата на полицията светят
над лампата
осолявам
летните ти панталони
на балкона 1939 добри новини
сърца миришат гълъби

в кухнята
механичният сапун
избелва крановете

дитрих отключва тревясалия парчевич
сватбарите стрелят

 

111

две циганки си говорят за исус
контрольорът дебне
дали ще се качи
да не го изпусне

 

великата френска революция

само гилотината
на усмивката ти
може да махне главата ми

 

*
революцията победи зимата
от колите се ронят запалени фарове
труповете преяждат със сняг

 

плувам в устните ти
снежни като тебешир

лятото убива с поглед

 

другата ни смърт

пресичам те на червено
като майчино мляко
висят над нас зърната
на небето
и дъждът на другата ни смърт
вали

 

поезия

редактирам живота си
като чуждо стихотворение
и смъртта си
като мое

 

есен

тясна е дланта му
за жълтите квадрати
от листа
и нокти

на гробището идва градинарят
и лети

 

смъртта е моят баща
толкова го е страх
да не изгуби любовта ми
че всеки ден умира с нея
докато още е негова

 

смърт

I
тя пие мляко от гърдите си
и с мъртвите не разговаря

II
бледа като куче в тишината
камъни на пясъка бродира

III
преде приведена дърветата
в онази неизтичаща градина
с изтръгнатите котенца в лехите

 

cose della vita

скъсявам разстоянието
между себе си и смъртта
с няколко пръста
в теб

 

птицата която видя
като дете
да излита към хоризонта
не беше птица
а смъртта ти

 

февруари

любовта
е бялата смърт
във вечната зима
на живота
заспивам
и те сънувам завинаги

 

отвъд

февруари свърши
снегът си отиде
но ангелът на зимата
продължи

 

любов

напускам това небе
и тези слабини
като дим от крематориум
в концлагера на сърцето

 

продължаваме отвъд

позитивното мислене
е най-прекият път към самоубийството

вечен песимист съм
защото искам да съм винаги с теб

 

любовта ни
е часовата разлика
между смъртта и живота

когато казвам отвъд
имам предвид
тук и сега

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 9, март, 2018

Comments

comments