Станимир Панайотов – Евангелие на безблагите вести. Относно Евангелие от Евнух на Николай Атанасов

Продължаваме дискутирането на книгата „Евангелие от евнух“ на Николай Атанасов с текст на Станимир Панайотов, който се надяваме да предизвика реакции и инициира по-нататъшно говорене за разглеждания от него монументален авторски проект, рядък по своя размах и амбиция за полето на съвременната ни поезия и литература.

Станимир Панайотов е докторант по сравнителни джендър изследвания в Централноевропейски университет, Будапеща. Работи в пресечностите между феминистка философия, не-философия, неоплатонизъм и нов/спекулативен реализъм.

 

Евангелие на безблагите вести.
Относно Евангелие от Евнух на Николай Атанасов

Николай Атанасов, Евангелие от Евнух. Избрани стихотворения (София: Black Flamingo Publishers, 2017)

 

Нека бъда ясен: няма да се опитвам да разглеждам книгата на Николай Атанасов през някакъв разказ на съгласието. Точно обратното: след като тя вече е факт, искам да предложа разказ на непримиримо дружеско несъгласие, стъпило на дългогодишно приятелство и уважение към автора на Евангелие от Евнух. Само мога да се надявам, че настоящите редове могат да бъдат предмет и на нужен разговор, и на ненужна прошка.

Основното послание на тази поетическа книга е, че животът на хомосексуалния мъж се гради на лъжа, стъпила върху лъжа. А именно, лъжата на хомофобията в организираното християнство се гради на лъжовна библейска интерпретация на мъжката хомосексуалност. (Държа да подчертая отново и специално: тук става дума само и единствено за мъжка хомосексуалност.) Вкратце, смятам че Николай Атанасов си позволява да образува и предлага художествена космология, която не може да издържи на собствените си логически предпоставки. Ще поясня този проблем по-долу.

Но какво общо има тук логиката – нали тук става дума за поезия? Това, че става дума за поетическа книга ни най-малко не отнема от политическия заряд и убеденост на автора в позициите, които ще се опитам да обобщя и критикувам. Нека припомним, че именно чрез синтеза между политизираност, каноничност и изобретателност Атанасов се превърна в едно от събитията на 2007 г. с Органични форми[1]. Но нещо от този синтез изчезна през 2011 г. и Манифестация[2] попадна в царството на критическото съмнение и премълчаване, което Органични форми тъй органично превъзмогна. Сега, през 2017 г., Евангелие от Евнух е платформа на собственото съмнение на тази политизираност. И книгата ще почерпи всички негативи на собствената си реакционност, допринасяйки към изличаването на най-високите си качества, именно защото в опита си да синтезира една история на самовглъбена и параноидна самомнителност с профетични претенции пропада в поредица от загуби, които Атанасов понесе (без според мен да го разбира изцяло) от Органични форми насам.

Няма да крия, че имам силни резерви въобще към публикуването на тази книга. Смятам, че тя не е ни най-малко необходима в съпоставка със заявената претенция. Освен това книгата представя и едно изосновно недоразбиране между автор и издател. Някъде във връзката между тях се е установило съгласието, че е важно този монтаж от междувремеви усилия (а именно – антологизация на основа книгите Ябълка[3], Органични форми и Манифестация) за вграждане на сексуална идентичност в поетически език да придобие (авто-)антологична форма. Смятам, че появата на Евангелие от Евнух е луксозна грешка: просто защото цялата книга крещи единосъщно, че е необходима. Тя е и майсторски създадена грешка. Нямам никакво желание да патологизирам таланта на един от най-ярките гласове в съвременната българска поезия. Но не бих простил тази профетична необходимост на никого въпреки, че Николай е автор на едно от най-завладяващите стихотворения за прошката („Какво означава да простиш?“), включено и в настоящата книга. Впрочем знаково е, че точно това стихотворение предхожда триптиха от три нови стихотворения в самия край на книгата. Дали авторът подсказва, че е склонен да прости на организираното християнство греха на хомофобията, не бих се наел да кажа. Но така звучи.

Мнозина от нас, приятели и колеги на Атанасов, през годините разбрахме, че общуването ни с него изисква една горчиво-дискретна връзка на еднопосочно екзистенциално изнудване именно в необходимост. С времето той се оттегли все повече и повече в анонимизираща цифровост и се превърна в ефимерен облак от данни, чието съществуване винаги и тутакси може да бъде поставено под въпрос в условията на най-превратна криза. Не е необходимо издателят да е наясно с всичко това, за да предугоди че настоящата (авто-)антология е проект за мегаломанска автоканонизация. За мен си остава сериозния въпрос защо издателят е счел, че талантът оправдава този проект? А той се гради именно на развитието на поетическата кариера на Атанасов в България, нищо от която не подсказва прогресивен успех, а тъкмо обратното: точно маргинализация сполетява Атанасов откъм критически отклик след 2007 г. Но не само критически, а и чисто другарски. Добавяйки към всичко това и съдбовната разполовеност между имигрантско битие и драстично бърз възход в българската литература с безкомпромисната и почти универсално приета Органични форми, трябва да кажа, като част от този тъй дълъг увод, че след Органични форми Николай повярва, че е възможно да постигне нещо много по-голямо и възможно в българския литературен живот – и сгреши. Той вярваше искрено, че ще преобърне наопаки цялата българска литература – не просто някаква си там поезия, – за да може благородно да я изветри от наистина често възмутителните битово-психологични смърдежи в нея. Та той дори не разполагаше с Голямото време на интелектуалците и литераторите-политици! Изглежда авторът възприе велия прием на третата му книга Манифестация – която лиши себе си от сърдечната катастрофалност на Органични форми и се натовари с политическа логика, доведена в Евангелие от Евнух до крайността на маниакален симптом – като задача за радикализация. И беше прав да усеща вакуум; но, по причини които не смятам за удачни за обсъждане, реши че няма, какво да го спре… Тук издателят е можел да помогне. Но е намерил причини да не спре.

Строго погледнато, Евангелие от Евнух е компилация от състоянията на литературно-политическата амбиция на Атанасов през годините, а не просто на междувремеви постижения в езика на женското и гей писане и тяхното вграждане в основата на литературния български канон. Именно липсата на радушен и възвишен прием на Манифестация и отказът да търси друг изход, освен радикализация, доведоха Атанасов до заключението, че най-добрата атака е самоотбраната. И точно като самоотбрана трябва да бъде четена автоантологизацията, налична в Евангелие от Евнух. Не искам допълнително да психологизирам авторовото неразбиране – или по-скоро отричане – на механизмите на функциониране на българския литературен живот. До Органични форми включително този живот ценеше Атанасов като непреодолимо талантлива и незаобиколима аномалия. Вероятно има ценност в отказа му да приеме, че няма какво много да направи отвъд това признание. Но резултатът е самоотбрана и с това неизбежно автогероизация, която се стреми да направи от себе си изкуство до такава степен аномално, че да възмезди бездиханно-бързия прием на Атанасов от 2007 г.

Самоотбрана от избирателната памет на литературната критика и поетическата общност. Самоотбрана от елитарната интернализирана хомофобия на гей общността и от популярната, летаргична хомофобия на поетическата общност. Самоотбрана от вълните на времето, които теглят Николай към тягата на самотата и изолацията. (Сякаш има нещо необичайно в това, поет да ги желае). Може би ако Николай някога посветеше стихотворение на собствената си самота, щеше да получи овациите, които смята, че са му отнети поради политизирането на сексуалността си. Николай системно отмества фокуса на поезията си от собствената си личност към системния проблем на социализираната хомофобия (брилянтно диагностицираната от него „неделя в Нормаландия“). В този процес той погрешно и постепенно се отказа от личния пример: в смисъл, че днес се самообожествява. Отчуждението му от някакъв отраден прием в родината се дължи на порочен кръг на редуване на каузалности: между личния пример на задушаващата поезия и социализирания формализъм на отчуждаващата (го) поезия Николай губи „позициониране“ в литературна среда, която никога не е имала за цел да го „интегрира“, нито пък приеме. Това е негов проект – не този на „средата“. Целокупният авторитет на всички онези поетеси, получили посвещения из книгите му, не могат да променят това. Що се отнася до крайностите на средата, тя действително си остава точно описана от Николай в „Хетеруги“. Но той не вижда диагнозата като път към промяна, а сякаш смята, че промяната идва тогава, когато диагнозата бъде усвоена като политическо оръдие за безкомпромисна и автоматизирана саморегулация на цялата литературна среда. Това е още една причина да говоря за тази книга като „грешка“. Цялата й вътрешна логика на обвинението и вменяването отговорност не може да живее съвместно със световете на отритването. Живот без отритнатост… Ако това е живот.

Николай Атанасов действително желае да угаси онуй, що не гасне. И като истински Бог начева да го направи. Ако той и издателят му са счели това за необходимо, те трябва да са готови да бъдат отритнати.

В този контекст и чрез това (мое) обяснение може би радикалното самоотчуждение изглежда като логична стъпка, при това необходима. Но според мен Николай вижда погрешно причинно-следствената връзка между поетическа и социална форма и лична и общностна съдба. Евангелие от Евнух екстраполира в един почти космологичен смисъл собствената му литературна кариера до научна присъда срещу света по принцип – светът като някаква студена даденост на тъмната материя и хомофобията едновременно. Поради всички тези причини смятам, че издателят не е разбрал, с какъв точно проект се ангажира и как точно спомага за задълбочване кризата на автора. Сама по себе си артистичната патология не е грях – тя е родила едни от най-красивите и важни образци на световните и национални литератури. Но това, че не вярваш дори в греха не значи, че не можеш да сгрешиш и прочетеш патологичен симптом като художествена стойност. Точно този грях е сторен тук и той, за съжаление, не е прежалим. Защото Атанасов има твърде много какво да губи.

И така, тази книга е далеч от необходима – както впрочем почти всички книги някога издавани в историята на човечеството. Евангелие от Евнух иска да ни убеди, че тя е нещо повече от въможност – за критика на и борба срещу институционализираната хомофобия – в езика, в канона, в религията, в летаргията на вярата. Аз смятам, че книгата разгражда на първо време самия автор наспроти собствените му намерения и очаквания. Издателската му история е подредена по начин, който гради едно сякаш винаги планирано и грандиозно цяло, което нито е съществувало, нито е необходимо. Но книгата цели да ни убеди именно в това. В реалността обаче това намерение превръща автора в пъзел, което е в ущърб на самия Атанасов. Тези от нас, които го познават и следят знаят, че той защитава политиката на идентичността и не вярва в смъртта на автора (припомнете си интервюто с него в Public Republic[4]). Но логико-профетичната мономания на тази книга е интимно свързана с процеса по изграждането на поетическата му персона – процесът по параноидно и безкрайно самодовършване на личност, процес който ние, неговите приятели и колеги в доста тесен кръг, можем и сме могли да проследим.

Цялата книга е изградена върху комбинацията от два елемента: политика на идентичност и подривност (спрямо организираното християнство) и историческият товар на християнската троичност. Самата книга е съставена от избор на стихотворения от трите досегашни стихосбирки на автора. От друга страна книгата завършва с нещо отвъд троичността, вменявана и от самото броене на трите предходни книги. Именно последните три стихотворния са едни от малкото нови тук, но те самите трябва да бъдат четени като единност и нещо отвъд собствената им съставна троичност. Троичността е някакъв вътрешен канон за проект-книга, която цели чрез политика на идентичността да детронира историческата необходимост на троичността именно като гротескно имитира неуспешната и подла историчност на тази възхвалявана единосъщност. Ритъмът на логическата цялост е изграден именно върху подриването на троичността и нейната каузалност като хомофобска и хомосоциална самодостатъчност посредством политика на идентичността. В този процес обаче автоканонизиращата мономания на автора зацикля собствената си необходимост като заместител на вече обявената за оборена необходимост на християнската троичност. Недопустимо самодоволна тавталогичност.

През 2009 г. Атанасов правилно отбелязва в интервюто на Ясен Василев с него, че „[в] момента квантовата физика пише трети завет, според скромните ми разбирания. Тя гради мост между естествените науки и религиите…“. Но в книгата мостът е предварително изгорен. Издигането на авторовата съдба и пример до социално-космологичен модел действително се самопредлага като псевдохристологично самоизкупление, подражанието на което ще доведе до определен тип избавление – сякаш срещу така обсебилото автора „изтребление“ от Левит, – пречистено от лице-мерното християнско изнудвачество, основаващо се на лоша текстуална критика.

И тук се срещаме с вероятно най-тежкият проблем на книгата, а именно, развиваната от автора идея, че лъжата на християнската хомофобия се гради на лъжата на текстуалната критика и библеистиката. Атанасов е убеден, че тълкува като по-свят и от светците библейски текстове, за да пренареди и преочертае самия себе си, творчеството си, и обществото. Т.е. че целият съдбовен проблем на личността и творчеството му – но и с това на цялото българско общество и на цялата ни съвременна национална литература – може да бъде решен чрез претълкуване на Евангелие от Матей 19:12. Че става дума за правилна интерпретацията на Матей и за погрешна индоктринация от страна на Павеловото Послание към Римляните 1:26.

Навлизането в детайлите на оригиналния гръцки текст, на историята на Септуагинта, на Четвероевангелието и борбата за каноничността му, на етиопската Библия, на коптските евангелия и Сетовите метафизични трактати от библиотеката Наг Хамади, преводите и кодификацията на библейския текст до 18 век, дори борбите на феминистките теолози и гностически интерпретатори от Ханс Йонас до Илейн Пейгълс – всичко това няма особено значение на фона на допускането на Атанасов, че само и единствено правилната интерпретация на Матей и неговите блажени евнуси би могла да доведе до светогледно преобръщане на църковно-социални догми, което логически би следвало да се е случило отдавна според собствените му предпоставки. Нека не бъда разбиран погрешно: последното, в което виня автора е непознаване на проблематиката и липса на информираност. Не е като самият Атанасов да не се е постарал да пренареди догмата и да ни индоктринира, така че не може да бъде винен в необразованост и богословска наивност. От 2007/2011 г. насам той публикува един собствен текст и три важни превода в литературния сайт LiterNet[5], чрез които се опитва да образова и убеди публиката в разнородния и дори хомофилен характер на християнската религия. Без да навлизам в сериозните детайли – защото и по същество не съм готов да обвинявам Атанасов в нищо, тъй като не смятам че условията за непрофесионален богословски и социален дебат са налице, изразени под формата на поезия – бих казал че съществува чисто логически проблем с критиката на Левит и юдаизма у Атанасов (можете да проследите тази линия в стиховете „Левит“, „Чудовище“, „Вещица“, „Бонобо“, както и последните три нови стихотворения, всички събрани в настоящата книга). Авторът твърди, че „юдаизмът се оказа мъртвороден в момента, в който включването на Левит в Петокнижието детонира неговото ядро“[6]. Елементарното ми чудене е, как може едновременно да славослави новозаветния Матей и неговите евнуси, имайки предвид, че си позволява да корелира Петокнижието и Четвероевангелието? Нима смисълът на Четвероевангелието не е отчасти в скъсването с логиката на мъстта и наказанието от Стария завет? Кому е нужно развенчаването на хомофобския мит за Содом и Гомор, което Атанасов прави в статията си „Последният мит“ и чрез превода си на Джон МакНийл, при положение че Матей позволява претълкуване на тази логика – както срещу Петокнижието, така и срещу завета на Павел? Тази едновременност не е случайна и е твърде волунтаристка. Казвам го, защото новите и ключови/допълващи стихотворения – а именно „Евангелие от Евнух“, „Евнух – Дух – Бог – Еднорог“ и „Jesus Christ Gay Superstar“ – са съградени върху предпоставки, подчиняващи Стар и Нов завети по недопустим начин, имайки предвид невротичната амбиция на Атанасов да унищожи канонично канона на хомофобията.

Но далеч по-сериозният проблем от изнамирането на богословска не/състоятелност се таи в това, че всички тези усилия са компенсаторни: те са контрол над последиците, а не мирогледно сътворение. Ако Атанасов се е надявал да напише чрез синтез на творчеството си и чрез програмната поема „Евнух -Дух -Бог -Еднорог“ ново евангелие на (Матеевия) евнух, това не се е получило. Не защото не му достига талант и оригиналност, а защото не е намерил начин как да ги впрегне в конструктивна догма. Неговата творческо-поетическа свобода, уви, не може да си позволи да отговори на въпроса „Нима Всевишният е зло извънземно същество?“ (поставен в съпровождащото книгата есе „Монотеизмът е фалшив“, където Атанасов почти обожествява квантовата физика) чрез духовните образи на еднорога и пегаса. Действителната му амбиция трябва да регистрира много повече от една агностична умереност срещу интелигентния дизайн, едва-едва овладяла трескавата догматичност на всеки един Доукинс. Целият християнски свят се тресе от същия този въпрос между 2 и 4 век и резултатите след Августин са печално известни тъкмо за хомосексуалните мъже и техните съвсем материални тела. Ако тук искаме да уважим сериозната политическа поезия, трябва да искаме много повече от Матей и някакви опоетизирани евнуси. Трябва да искаме и богословска състоятелност, а не предложения ни селективен и раздробен реформистки гей евангелизъм. Дори и само заради това компенсаторно и негативно псевдобогословие остава неубедителен проектът да се синтезира биографичната литературна триадичност на Атанасов с тази на някакво реформирано социално зло на организираното християнство, уж в името на едно по-справедливо и все така християнски организирано общество. Нека не звучи като заяждане, но споменатия в есето на Атанасов „голям взрив“, т.е. Хокинговият модел, е тъкмо квазихристиянски: той възпроизвежда абсолютно същата логика на откровението и екстаза в условията на теоретична физика. Въздигнатите в есето до почти сакрален статус тъмна материя и квантова физика също носят компенсаторен багаж. Нито агностичните, нито библеистките опори на Евангелие от Евнух биха могли да дадат някакво решение на проблема за хомофобията – не поне и чрез поетическите формули, предложени в книгата. Навлизането в доктриналните и вековни дискусии, загатнати само конвулсивно в Евангелие от Евнух, са разяснени по-подробно в програмния текст на Джон МакНийл. Но цялото фоново знание на Атанасов и рекламираните от него авторитети дори не включват базови протобогословски проблеми, датиращи още от времето на Маркион и постулираната от него неприспособимост на Стария към Новия завет[7]. В книгата това не прозира, нито пък в теоретичните заявки. Този проблем е регистриран още от времето на Маркион (1 век) и трае поне до енкратизма. Аз лично не разбирам кому е нужна противопоставката Матей-Павел или Петокнижие-Четвероевангелие, след като Отците на църквата са били така благосклонни – за разлика от много други случаи – да не унищожат творчеството на Маркион? Конкретното противопоставяне на Матей срещу Павел според мен би следвало да има за цел единствено да оневини, а не да обвинява наказателния разум на организираната религия. Тя никога няма да се промени. Но за Атанасов дори и тази компенсаторна логика, която може да бъде извлечена от Матей, не е достатъчно основание за собствената му поетическа космология и нейното автоканонично пренареждане.

В крайна сметка евангелие означава блага вест. Благата вест на евнуха на Атанасов се свежда единствено до редуциращото пояснение, че организираната индоктринация на християнската хомофобия на свой ред се свежда до тенденциозно четене и вземане превес на Павеловото презрение към определен тип социално различие. Сиреч благата вест, или добрата новина, е едно (поредно) размагьосване на библейската хомофобия, за което Атанасов системно ни образова от 2007/2011 г. насам. Това размагьосване действително има сериозна стойност само и единствено в рамките на българския поетически канон. И действително, никой друг не е правил това. Но отново не произтича никаква необходимост от велеречевитата образованост на Атанасов. В нея няма никаква универсалност, и това разбира се е ефект на идентичностния тормоз, който Атанасов възприема като прийом за граденето на авторовия си образ. Опозицията Матей-Павел, освен това, пренебрегва революционния универсализъм на посланията на Павел, така добре уловен от Ален Бадиу. Със сигурност този дефицитен подход не може да регистрира никаква политика на идентичността и Атанасов вероятно е наясно, че конкретната му цел подлежи на самообреченост в дефицит на универсалност. Това, че монотеизмът е фалшив не означава нито, че хомофобията на Библията е фалшива, нито пък, че е универсална. Струва ми се, че от християнството Атанасов иска това, което то на свой ред иска от него: подчинение. Атанасов проектира в поетическата логика на политиката си на идентичност (а не обратното) дефицит на универсалност, за да постигне трансисторическа състоятелност по отношение на третирания от него проблем: лъжеиндоктринацията в християнска хомофобия. Но така проектира и неизбежното очакване в състоятелност и универсалност на новозаветните евангелски обещания към човека и третира Павел като някаква скудоумна приумица на християнския избирателен хуманизъм. Или поне това произтича от логиката, изграждана с години между преводаческото му дело, съществуващите три поетически книги и настоящата автоантология. Тук дори не става дума за и няма загатване към благосклонното отношение при Павел към фигурата на андрогиността и arsenothelus[8], да не говорим за раннохристиянски женски авторитети като Св. Текла, намерили своето място дори и при Павел. Задачата е толкова конкретна, че нейната универсалност би следвало да произтича логически; но не това е резултатът при Атанасов.

Въплъщението – в буквалния смисъл – на един социално-политически проблем, изразен чрез езика на поезията и параноята и кулминиращ в самоосвещаваща се художествена патология, е лишено от универсалност. Именно заради това структурата на книгата може да има социално-възвишен заряд и да профанизира универсализиращите елементи на християнството, че и да им вменява вина в грехове, които са предмет на текстови редакции толкова, колкото и оневиняването на хомосексуалния мъж е предмет на поетична редакция на фигурата на еднорога.

Въплъщението, както казва Елизабет Спелман, по принцип е лишено от универсалност. Вероятно и заради това мистично-гностическият момент у Атанасов, който е сравнително нов, търси духовността в образността на златния пегас и еднорог, украсил както корицата, така и типографията на книгата. Авторът на настоящите редове дори е сред героите на стихотворението „Корони!!!!!“, следващо непосредствено „Прекрасните пегаси“ и добре знае, че този образ е възнамеряван като общност. Еднорогът-пегас е мислен именно като образ на духовна общност – вероятно дори езотерична такава. Фикционалността на този еднорог, разбира се, го отдалечава от въплъщението и го приближава до универсалността. Тук има нещо възвишено, ценно, мислено. Оценявам го и се възхищавам на образността и нейната цялостност.

Но тази въплътена цялостност, поднесена в настоящата й форма – въпреки и заедно с техническото й и формално изящество -се равнява на лудост, която не може да бъде понесена и легитимирана. Казвам това de profundis, от погледа и опита на човек преминал през всички изтезания и изпитания на хомосексуалността и лудостта и техните стигми. Ако Атанасов беше написал поетическа книга (а не беше се автоантологизирал чрез поетически сборник) като критика на хомофобията на организираната християнска религия, тогава настоящите редове щяха да преминат в режим на богословски спор между неспециалисти и колеги поети и теоретици. Но не това е направил авторът, и следователно Евангелие от Евнух се равнява единствено на един самообслужващ се нагон за самоканонизация, чиято видима и блага първопричина е благородната борба с изкореняването на хомофобията от някакво погрешно заченато християнство. Авторът на Евангелие от Евнух добре знае, че погрешността не е в зачатието на християнството, а на църквата му. Убеден съм в това. Но дори и в диагнозата си Атанасов конструира проблем, който е далеч по-сложен и противоречив. Нещо повече: той е, и в някакъв смисъл трябва да остане, неразрешим. Разбира се, не е необходимо нито да си светец, нито да си грешник, нито пък богослов, за да напишеш подобна книга, но ние не разполагаме с такава книга, а за съжаление имаме пред себе си мономаниакално пророческо самодоволство, сякаш излязло изпод перото на Мехмед Али Агджа.

Евангелие от Евнух е книга вредна както за автора си, така и за неговата вече съществуваща публика. Тя въвежда в заблуждение всички ни, и не е нужно нито християнска, нито агностическа персонология, за да бъде това разбрано. Вероятно много нови читатели на Атанасов ще го открият чрез тази му книга. Дано те видят в нея онези гневно и красиво счупени парчета от храмове и престоли, които ние, неговите приятели, читатели и критици познаваме от предходните му книги. Защото в това евангелие на Николай Атанасов има толкова много от него, че от него нищо не е останало.

[1]София: Алтера, 2007.

[2]София: Алтера, 2011.

[3]София: Свободно поетическо общество, 1999.

[4]Интервю на Ясен Василев с Николай Атанасов, „Отказът от идентичностите“, Public Republic, 28.02.2009, www.public-republic.com/magazine/2009/02/14927.php. „Не можех да им простя [има се предвид „четворката“ от Литературен вестник] заради това, че изискаха смъртта на автора в контекстa на бруталния български патриархат, и че омаловажиха ролята на политическото в поезията. Някои от стихосбирките им индиректно пожелаха и моята смърт като гей автор, при това в литературна традиция, в която темата за хомосексуалността активно е заглушавана, и институционализираните привилегии на хетеросексуалността минават за политически неутрални дадености“.

[5]Хронологично: Николай Атанасов, „Последният мит: заклеймяването на хомосексуалността в Библията“, LiterNet, 18.06.2007, № 6 (91), https://liternet.bg/publish16/n_atanasov/poslednijat.htm; Джеф Майнър и Джон Тайлър Конъли, „Библейски текстове за еднополовата любов“, LiterNet, 27.05.2011, № 5 (138), https://liternet.bg/publish27/jeff-miner/bibleiski.htm; Робърт Дрейк, „Евангелието от Йоан за гей мъже“, LiterNet, 13.06.2011, № 6 (139), https://liternet.bg/publish27/robert-drake/evangelieto-ot-john.htm; Джон МакНийл, „Imprimi potest: Първото официално одобрение от Ватикана, получено за гей изследване“, LiterNet, 09.01.2018, № 1 (218), https://liternet.bg/publish32/john-j-mcNeill/imprimi-potest.htm.

[6]Николай Атанасов, „Монотеизмът е фалшив“, превод от английски Зорница Христова, LiterNet, 07.11.2017, № 11 (216), https://liternet.bg/publish16/n_atanasov/index.html.

[7] Вж. в тази връзка много полезнaта статия „Маркион Синопски“, Православиетоwww.pravoslavieto.com/history/01/85_Marcion/index.htm. Точно както Ириней Лионски и ересиолозите, така и православните отци до ден-днешен са едни от най-добрите възпитатели на гностици. Затова всеки автор с мистико-гностически склонности най-добре би сторил да чете поредицата „Християнски ереси и секти“ в същия този сайт, както и много ерудираната книга на покойния архимандрит Павел Стефанов Ялдаваот: История и учение на гностическата религия (София: Омофор, 2008).

[8] По този въпрос най-важното изследване е на Benjamin H. Dunning, Specters of Paul: Sexual Difference in Early Christian Thought (Philadelphia, Pennsylvania: University of Pennsylvania Press, 2011). Феноменът на arsenothelus е разгледан в по-широка историческа рамка от Raoul Mortley, Womanhood. The Feminine in Ancient Hellenism, Gnosticism, Christianity, and Islam (Sydney: Delacroix Press, 1981).

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 8, февруари, 2018

Comments

comments